Юмрукът на бога

Тръгнаха от Северен Кувейт, сетне взеха джипа, предоставен им от компанията, и поеха на юг в Саудитска Арабия през Хафджи и Ал-Хобар, оттам отидоха в Бахрейн, сетне отново надолу през Катар и в ОАР. При всеки престой Рей уж правеше проверка на представителствата на компанията си — това беше привидният повод за пътуването, — докато тя разглеждаше местните забележителности в компанията на придружител. Чувстваше се много горда, вървейки по тесните улички, съпровождана само от един бял мъж, без да знае, че в най-малко петдесет американски града би била в по-голяма опасност, отколкото сред арабите от Залива.

Онова, което видя по време на първото и, може би, последно пътуване извън Съединените щати, я плени. Възхищаваше се на дворците и минаретата, дивеше се на изобилието от необработено злато и изпитваше страхопочитание пред потока мургави лица и многоцветни одежди, които се ветрееха край нея в старите квартали.

Снимаше всичко и всекиго, за да покаже в Дамския клуб у дома къде е била и какво е видяла. Беше запомнила предупреждението на представителя на компанията в Катар: не снимай арабин от пустинята без негово разрешение, тъй като някои от тях все още вярват, че когато ги снимаш, вземаш със себе си част от душата им.

Тя беше, както често сама си напомняше, щастлива жена с много неща, на които да се радва. Омъжи се почти веднага след гимназията за момчето, с което ходеше, а то се оказа свестен солиден съпруг, с работа в местната петролна компания, който с разрастването й непрекъснато растеше в службата, докато накрая се пенсионира като един от нейните вицепрезиденти.

Имаха хубава къща извън Тълса и вила в Северна Каролина, на брега на нос Хатерас, между Атлантика и залива Памлико, където прекарваха летните си отпуски. Трийсет и две годишният им добър брак бе възнаграден с чудесен син. А сега и тази двуседмична обиколка, за да се наслади на разноски на компанията, на всички екзотични гледки, звуци, аромати и изживявания в един непознат свят, света на Персийския залив.

— Пътят е добър — отбеляза тя, когато превалиха едно възвишение и асфалтираната лента затрептя далеч пред тях. След като в колата температурата беше над двайсет градуса, в пустинята сигурно стигаше до петдесет.

— Би трябвало — рече съпругът й, — ние сме го строили.

— Компанията ли?

— Не, Чичо Сам, дявол да го вземе.

Рей Уокър имаше навик да добавя по едно „дявол да го вземе“ всеки път, когато даваше някаква информация. Възцари се дружелюбно мълчание, а касетата на Тами Уинет я съветваше да стои до мъжа си, както винаги бе правила и щеше да прави и след неговото пенсиониране.

Почти шейсетгодишен, Рей Уокър се оттегляше с добра пенсия и възможност да придобие солидни акции, а благодарната компания му бе предложила двуседмична обиколка първа класа на нейни разноски в Персийския залив, за да „провери“ различните й представителства по брега. Той не бе идвал тук преди и за разлика от съпругата си не бе очарован от всичко видяно, но се преструваше заради нея. С нетърпение очакваше да приключи с Абу Даби и Катар и да се настани в първа класа на самолета за САЩ през Лондон. Тогава най-накрая щеше да си поръча голяма студена бира, без да тича до офиса на компанията за да я получи. На други ислямът можеше и да харесва, но след като преспа в най-луксозните хотели на Кувейт, Саудитска Арабия и Катар, където не можеше да близне и капка алкохол, започна да се пита що за религия е тази, която не разрешава и една студена бира в горещ ден.

Беше облечен така, както според него трябваше да бъде облечен човек, зает с добив на петрол — ботуши, дънки, колан, риза и каубойска шапка, макар това да не се налагаше, защото всъщност беше химик и се занимаваше с качествения контрол.

Погледна към километража — оставаха му 130 километра до отклонението за Абу Даби.

— Ще пусна една вода, скъпа — промърмори той.

— Добре, но внимавай — предупреди го Мейбел. — Тук има скорпиони.

— Но те не могат да скачат на повече от половин метър от земята — отвърна Рей и гръмко се разсмя на собствената си шега. Да те ухапе по пишката скачащ скорпион — чудесна смешка за апапите у дома.

— Рей, ужасен си! — отвърна Мейбел и също се засмя. Уокър отклони джипа встрани от пътя, изключи двигателя и отвори вратата. Отвън нахлу горещ въздух, сякаш бе отворил вратата на пещ. Слезе от колата и затръшна вратата след себе си, за да не избяга хладният въздух.

Мейбел остана вътре, докато съпругът й отиде до най-близката дюна и свали ципа на дюкяна си. Сетне погледна през предното стъкло и промърмори:

— О, мили Боже, какво виждам!

Посегна към фотоапарата, отвори вратата и излезе.

— Рей, смяташ ли, че той ще има нещо против да го снимам?

Рей гледаше на другата страна, погълнат от едно от най-големите мъжки удоволствия.

— Ей сега ще дойда, скъпа.

Бедуинът стоеше от другата страна на платното. Очевидно преди миг бе прекосил двете дюни, защото изникна съвсем ненадейно. Мейбел Уокър продължаваше да се колебае, застанала до десния преден калник с фотоапарат в ръка. Съпругът й се обърна и вдигна ципа си. Загледа се в мъжа от другата страна на пътя.

— Знам ли? — рече той. — Сигурно не. Но не го приближавай. Може да има бълхи. Ще запаля двигателя. Снимай го бързо и ако нещо се разсърди, скачай в колата.

Върна се на мястото си и запали двигателя, при което автоматично се включи и климатичната инсталация.

Мейбел Уокър направи няколко крачки напред и вдигна фотоапарата.

— Може ли да ви снимам? — попита тя. — Фотоапарат? Снимка? Щрак-щрак? За албума ми у дома?

Мъжът продължи да стои и да я гледа. Бялата му джалаба бе изцапана и прашна; спускаше се от раменете му до земята. Куфията в червено и бяло беше привързана на главата с две преплетени върви, а един от увисналите краища беше подпъхнат от другата страна на слепоочието му, така че платът покриваше лицето му от горния край на носа надолу. Очите му се взираха в нея над шарения плат. Малкото кожа на челото и в орбитите на очите бе потъмняла от слънцето на пустинята. Мейбел разполагаше с много снимки за албума си, но нито една на бедуин, и то на фона на ширналата се саудитска пустиня.

Вдигна фотоапарата. Мъжът не помръдна. Присви очи и погледна през визьора, питайки се мислено дали ще успее да избяга до колата навреме, ако арабинът хукне да я гони. Щрак.

— Много ви благодаря — рече тя. Но той продължаваше да стои като вкаменен. Широко усмихната, тя тръгна заднешком към колата. Спомни си съветите на „Рийдърс дайджест“ към американците, изправени пред хора, които не говорят английски: винаги се усмихвайте!

— Скъпа, скачай в колата! — викна съпругът й.

— Всичко е наред, мисля, че не се обиди — рече тя и отвори вратата.

Докато снимаше, касетата бе свършила и радиото се бе включило. Рей Уокър протегна ръка, издърпа я в колата и потегли почти с летящ старт.

Арабинът изгледа отдалечаващата се кола, сви рамене и изчезна зад пясъчната дюна, където бе паркирал собствения си, боядисан в цвета на пустинята ландроувър. След няколко секунди и той потегли по посока на Абу Даби.

— Какво си се разбързал? — попита Мейбъл Уокър. — Той нямаше да ме нападне.

— Не е там работата, скъпа. — Рой Уокър имаше стиснатите устни на човек, който контролира положението и е в състояние да се справи с всякакво международно усложнение. — Отиваме в Абу Даби и взимаме първия самолет за дома. Както изглежда, тази сутрин Ирак е навлязъл в Кувейт, дявол да го вземе. Всеки момент може да се озоват и тук.