Юмрукът на бога

Редът, по който изрече двете съществителни, беше многозначителен.

— А аз съм израелец и евреин — промърмори Нетаняху. И той имаше своите приоритети, финансистът съвсем не се смути.

— Точно така. Но след като си учил тук, ще разбереш колко… как да се изразя… емоционални могат да бъдат понякога американците. Мога ли да бъда пределно откровен?

„Това ще бъде голямо облекчение за мен“, помисли си израелецът.

— Ако бъде сторено нещо, което поне малко да намали броя на жертвите, аз и моите сънародници ще бъдем безкрайно благодарни. — Другата половина остана неизказана, но Нетаняху беше прекалено опитен дипломат, за да му убегне.

— А ако по нечия вина броят на жертвите се увеличи, Америка няма да забрави това и ще намери начин да си отмъсти.

— Какво искаш от мен? — попита той.

Сол отпи от виното си и се загледа в играещите пламъци.

— Очевидно има един човек в Багдад, с кодово име Йерихон…

Когато свърши да говори и израелският заместник-министър се качи на колата, за да потегли към аерогара „Дълес“, той беше дълбоко замислен.

Глава 9

Бариерата, която го засече, беше на ъгъла на ул. „Мохамед ибн Касем“ и Четвъртия околовръстен път. Когато я видя в далечината, Майк Мартин изпита желание да направи завой и да се върне обратно.

Но надолу по пътя, от двете страни на подходите към бариерата очевидно тъкмо за тази цел бяха разположени иракски войници и щеше да е лудост да се надбягва с огъня на автоматите им. Нямаше друг избор, освен да продължи и да застане на края на опашката от превозни средства, чакащи за проверка.

Както обикновено, пътувайки през Кувейт Сити, той се бе опитал да избегне главните пътища, където имаше вероятност да бъдат устроени пропускателни пунктове, но преминаването по която и да е от шестте околовръстни артерии, обхващащи града в поредица от концентрични ленти, можеше да стане само на голямо кръстовище.

Бе се надявал също така, че като пътува късно сутринта, ще остане незабележим в хаоса на движението или пък иракчаните ще се крият от горещината.

Но в средата на октомври времето се бе разхладило, а Специалните сили със зелени барети бяха нещо съвсем различно от безполезната Народна армия. Затова остана на кормилото на бялото волво комби и зачака.

Докато пътуваше по отдалечените пътища, дълбоко в пустинята на юг, за да изрови останалите експлозиви, оръжие и боеприпаси — нещата, които беше обещал на Абу Фуад, — все още беше тъмна и късна нощ. Преди зазоряване, в един от гаражите в крайните улици на Фирдус прехвърли материалите от джипа във волвото.

Дори успя да подремне два часа на волана на комбито в заключения гараж до момента, когато прецени, че слънцето е достатъчно високо и силно, за да изпрати иракчаните да търсят прикритие на сянка. Сетне изкара волвото и вкара джипа в гаража, знаейки, че такава ценна кола скоро ще бъде конфискувана.

Най-накрая се преоблече, заменяйки изцапаните от пустинята бедуински дрехи с чистия бял диш-даш на кувейтски лекар.

Опашката пред него бавно приближаваше към иракските пехотинци, струпани около пълните с бетон варели пред тях. В някои случаи войниците просто поглеждаха картите за самоличност на шофьорите и им махваха да продължават; в други колите биваха изтеглени настрана, за да бъдат претърсени. Обикновено до бордюра караха да застават превозните средства, които носеха някакъв товар.

Той знаеше много добре, че двата големи дървени сандъка на пода в багажника зад него съдържат достатъчно „стока“, за да му гарантират незабавно арестуване и предаване на нежните грижи на АМАМ.

Най-сетне последната кола пред него потегли и той стигна до варелите. Сержантът въобще не си направи труда да иска документи. Виждайки големите сандъци отзад във волвото, той му махна бързо да се изтегли встрани и кресна заповед към колегите си, които чакаха там.

До страничното стъкло откъм шофьора, което Мартин вече бе свалил, се появи сивкавозелена бойна униформа. Униформата се приведе и на отворения прозорец се показа леко брадясало лице.

— Вън — нареди войникът. Мартин излезе и се изправи. Усмихна се учтиво. Приближи се сержант с грубо, сипаничаво лице. Един редник се завъртя около задната врата и надникна към сандъците.

— Документи — отсече сержантът. Той разучи картата за самоличност, която му подаде Мартин, и погледът му се отмести от размазаното лице под пластмасата към онова, което стоеше пред него. Не показа с нищо дали е открил някаква разлика между британския офицер и магазинера от търговската компания „Ал-Халифа“, чийто портрет красеше картата.

— Лекар ли си?

— Да, господин сержант. Работя в болницата.

— Къде.

— На пътя за Джара.

— Къде отиваш?

— В болницата „Амири“ в Дасман.

Очевидно сержантът бе доста простоват и в неговото подреждане на ценностите лекарят стоеше високо като образование и обществено положение. Той изръмжа и отиде към задната врата на колата.

— Отваряй! — нареди той.

Мартин извади от джоба на своя диш-даш няколко малки месингови ключета. Сандъците бяха големи, предназначени за багаж и имаха по две месингови ключалки.

— Знаете ли, че сандъците са хладилни? — попита небрежно Мартин, докато опипваше ключовете.

— Хладилни ли? — Сержантът остана озадачен от думата.

— Да, господин сержант. Вътре е студено. Щамовете се държат непрекъснато при ниска температура. По този начин те със сигурност не са активни. Боя се, че ако отворя, въздухът ще се стопли и те изведнъж ще се активизират. Ще направите добре да отстъпите назад.

При думите „отстъпите назад“ сержантът се намръщи и свали оръжието от рамото си, насочвайки го към Мартин, защото започна да подозира, че в сандъците има някакви оръжия.

— Какво искаш да кажеш? — озъби се той. Мартин се усмихна, за да се извини.

— Съжалявам, но не мога да го предотвратя. Микроорганизмите ще изскочат във въздуха около нас.

— Микроорганизми ли, какви микроорганизми? — Сержантът беше объркан и ядосан колкото на своето невежество, толкова и на държането на лекаря.

— Казах ли ви къде работя? — попита кротко последният.

— Да, в болницата.

— Точно така. В изолационното отделение. Тези сандъци са пълни с проби от вариола и холера за анализ.

Този път сержантът наистина отскочи повече от половин метър. Белезите по лицето му не бяха случайни — като дете той за малко не бе умрял от едра шарка.

— Махай тези неща оттук, дяволите да те вземат.

Мартин се извини още веднъж, затвори задната врата, пъхна се зад кормилото и потегли. Час по-късно го въведоха в склада за риба на пристанището Шуайх, където предаде товара си на Абу Фуад.

Държавен департамент на Съединените щати

Вашингтон

ПАМЕТНА ЗАПИСКА: до Джеймс Бейкър, Държавен секретар