Юмрукът на бога

Бенямин Нетаняху бе представил доводите си добре. Израел имаше нужда от Америка; от нейната добра воля, която някога бе гарантирана автоматично от еврейското лоби, намиращо се сега под обсада в Капитолия и в американските средства за масово осведомяване; от нейните дарения, нейното оръжие, нейното вето в Съвета за сигурност. Наистина прекалено много, за да бъде изложено на риск заради някакъв предполагаем иракски агент на Коби Дрор.

— Нека вземат този Йерихон, който и да е той — настоя Нетаняху. — Ако им помогне да разгромят Саддам Хюсейн, толкова по-добре за нас.

Министър-председателят изръмжа нещо, кимна, посегна към интеркома и нареди на личната си секретарка:

— Свържи се с генерал Дрор и му кажи, че искам да го видя в кабинета си. Не, не когато е свободен. Веднага.

Четири часа по-късно Коби Дрор напусна кабинета на своя министър-председател. Той кипеше. Наистина, мислеше си той, докато колата му се спусна по стръмнината извън Йерусалим и се понесе по широката магистрала обратно към Тел Авив, не помнеше някога да е бил така ядосан.

Да ти каже собственият ти министър-председател, че си сбъркал, не беше малко. Но че го нарече тъп гъз, му дойде наистина в повече.

Обикновено извличаше удоволствие да гледа боровите гори, където по време на обсадата на Йерусалим, когато днешната магистрала представляваше набразден от коловози черен път, баща му и други се бяха сражавали, за да пробият палестинските линии и да облекчат положението на града. Но не и днес.

Когато се върна в кабинета си, накара да повикат Сами Гершон и му каза вестта.

— Как, по дяволите, са разбрали янките? — изкрещя той. — Откъде е изтекла информация?

— Не и от Службата — рече категорично Гершон. — Какво ще кажеш за професора? Виждам, че току-що се е върнал от Лондон.

— Скапан предател — се озъби Дрор. — Ще го съсипя.

— Вероятно англичаните са го напили — предположи Гершон. — Пиянски хвалби. Остави го, Коби. Бедата е сторена. Какво трябва да направим?

— Да им кажем всичко за Йерихон — отсече Дрор. — Няма да го направя аз. Изпрати Шарон. Нека той да го стори. Срещата е в Лондон, където е станало изтичането на информация.

Гершон премисли и се ухили.

— Какво му е смешното? — попита Дрор.

— Какво ли? Ние не можем повече да влезем във връзка с Йерихон. Остави ги само да се опитат. Все още не знаем кое е това копеле. Нека те да открият. Ако имаме късмет, ще се осерат от горе до долу.

Дрор премисли и по лицето му се разля хитра усмивка.

— Изпрати Шарон тази вечер — рече той. — Сетне ще предприемем друга операция. Върти ми се из главата от известно време. Ще я наречем „Иисус Навин“.

— Защо? — попита объркан Гершон.

— Не си ли спомняш какво точно е сторил Иисус Навин с Йерихон?

Сметнаха, че срещата в Лондон е достатъчно важна, затова Бил Стюарт, заместник-директорът (оперативен) на Лангли, пресече лично Атлантическия океан, придружен от Чип Барбър от отдела за Близкия изток. Те се настаниха в една от тайните квартири на ЦРУ, апартамент, разположен недалеч от посолството на Гроувнър Скуеър, и вечеряха с един заместник-директор на СИС и Стив Ланг. Заместник-директорът бе там по протокол, защото имаше ранга на Стюарт; на срещата с Шарон щеше да го замести Саймън Паксман, който отговаряше за Ирак.

Давид Шарон пристигна със самолет от Тел Авив под друго име и бе посрещнат от един катса от Израелското посолство. Британското контраразузнаване МИ-5, което не обича чужди агенти, дори и дружески, да си разиграват игрички на негова територия, беше предупредено от СИС и забеляза чакащия катса от посолството. Още щом той поздрави новопристигналия от Тел Авив господин „Елиаху“, хората от групата на МИ-5 се намесиха, приветстваха господин Шарон с добре дошъл в Лондон и му предложиха услугите си, за да направят пребиваването му приятно.

Те придружиха двамата разгневени израелци до колата им, махнаха им да тръгват от входа на аерогарата, а сетне ги проследиха спокойно до центъра на Лондон.

Разпитът на Давид Шарон започна на следната сутрин и отне целия ден и половината нощ. СИС реши да използва една от своите тайни квартири в Южен Кенсингтън, добре защитена и великолепно оборудвана с подслушвателна апаратура.

Беше (и продължава да е) голям и просторен апартамент, чиято трапезария послужи като място за заседанието. В една от спалните бяха настанени магнетофоните и двамата техници, които записваха всяка изречена дума. Спретната млада дама, доведена от Сенчъри Хаус, обсеби кухнята и се погрижи към шестимата мъже, събрани около масата за ядене, да потече непрекъсната поредица подноси с кафе и сандвичи.

Двама мъже, които изглеждаха съвсем във форма, прекараха деня във фоайето долу, правейки се, че поправят безпогрешно работещия асансьор, докато всъщност имаха грижата никой освен известните други обитатели на блока да не може да стигне по-високо от партера.

Около масата седяха Давид Шарон и катсата от лондонското посолство, който и без това беше „обявен“ агент, двамата американци от Лангли — Стюарт и Барбър, и двамата от СИС — Ланг и Паксман.

Подканен от американците, Шарон започна историята отначало и я разказа така, както се бе случила.

— Наемник? Наемник, който влиза сам? — попита Стюарт в един момент. — Да не ме будалкаш?

— Наредено ми е да бъда съвършено откровен — рече Шарон. — Така стана.

Американците нямаха нищо против наемник. Нещо повече, това беше преимущество. За вербуващата централа парите са най-простият и лесен от всички мотиви, които могат да накарат един човек да предаде родината си. При наемника човек е на чисто. Няма мъчителни чувства на съжаление, няма страх да не би да се отвратиш от самия себе си, няма крехко его, което да трябва да се гали и ласкае, няма нужда да успокояваш обидено самолюбие. В света на разузнаването наемникът е като проститутка. Няма досадни вечери на светлината на свещи и сладки безсмислици. Пачка долари на нощното шкафче вършат добра работа.

Шарон описа отчаяното търсене на човек, който да може да живее продължително в Багдад под дипломатическо прикритие, и при липса на друга възможност, подбирането на Алфонсо Бенс Монкада, неговата интензивна подготовка в Сантяго и повторното му инфилтриране, за да осъществява връзката с Йерихон в продължение на две години.

— Чакай — рече Стюарт, — този _любител_ е работил с Йерихон в продължение на две години? Прибрал е седемдесет съобщения от тайници и му се е разминало?

— Да бе. Кълна се — рече Шарон.