Затворник по рождение

— Само веднъж — отговори Ник. — Не беше приятна гледка. Тук трябва да се разделим. Конвейерът е в обратната посока — тръгваш по зеления коридор и като стигнеш до края, значи си на правилното място.

Дани кимна и се присъедини към група затворници, които явно знаеха накъде отиват, но намръщените им лица и бавната походка издаваха, че могат да измислят и по-приятен начин да прекарат съботната сутрин.

Когато стигна до края на коридора, един надзирател с неизменната папка в ръце подканяше затворниците да влязат в голяма правоъгълна зала с размерите на баскетболно игрище. Вътре имаше шест дълги пластмасови маси с около двайсет стола, наредени от двете страни. Затворниците се настаниха по местата си.

— Аз къде да седна? — попита Дани.

— Където искаш. Няма никакво значение — отвърна надзирателят.

Дани намери един празен стол и мълчаливо загледа какво се случва около него.

— Трябва да си нов — обади се мъжът отляво.

— Как разбра?

— От осем години съм на конвейера.

Дани се вгледа в ниския набит мъж, с кожа, бяла като платно. Имаше воднисти сини очи и гъста светла коса.

— Аз съм Лиъм — представи се той.

— Дани.

— Ирландец ли си?

— Не, кокни. Роден съм само на няколко километра оттук, но дядо ми е ирландец.

— Това ми е достатъчно — усмихна се Лиъм.

— И какво сега? — попита Дани.

— Виждаш ли ония в края на масата? Те са доставчиците и ще донесат по една кофа за всеки от нас. А виждаш ли камарата найлонови пликове в другия край на масата? Ще ги сложат по средата. Взимаш плик и пъхаш вътре от това, което намериш в кофата.

Докато Лиъм обясняваше, прозвуча клаксон. Затворници с жълти ленти на ръцете внесоха кофите и поставиха по една пред всеки на масата. Кофата на Дани беше пълна с пакетчета чай. Погледна към тази на Лиъм, която пък съдържаше малки разфасовки масло. Найлоновите пликове се предаваха от ръка на ръка, докато се напълнеха с оризов чипс, масло, чай и малки кутийки със сол, черен пипер и мармалад. Щом стигнеха до края на масата, един от затворниците ги редеше върху табли и ги носеше в съседната стая.

— Оттук ги изпращат в друг затвор — обясни Лиъм, — където ги сервират за закуска горе-долу по същото време след около седмица.

Дани се отегчи само след минути и едва ли би издържал цялата сутрин, ако не беше Лиъм, който коментираше безспирно всяко нещо — от това как да получиш повишение до това как да завършиш в карцера. Всички около него се заливаха от смях.

— Разправял ли съм ти за случая, когато един надзирател намери празна бутилка „Гинес“ в килията ми?

— Не — послушно отговори Дани.

— Естествено веднага ме докладва, но не успяха да докажат обвиненията.

— Как така? — учуди се Дани. Макар да бяха чували историята десетки пъти, всички го слушаха с интерес.

— Казах на началника, че надзирателят е подхвърлил бутилката в килията ми, за да ми направи мръсно.

— Защото си ирландец? — предположи Дани.

— Не, това вече го бях използвал, затова се наложи да измисля нещо по-оригинално.

— И какво ти хрумна?

— Казах им, че онзи е гей и ме сваля, а аз все му отказвам.

— А той наистина ли беше педал?

— Не, разбира се. Но последното, което му трябва на шефа, е пълно разследване за сексуалната ориентация на някой от надзирателите. Това означава камари доклади, а надзирателят излиза в платен отпуск, докато трае разследването. Пише го в правилника на затвора.

— И какво стана? — попита Дани, като пусна поредното пакетче чай в поредния найлонов плик.

— Свалиха обвиненията, а оттогава не съм виждал онзи надзирател в нашия блок.

Дани се засмя за първи път, откакто бе в затвора.

— Не поглеждай нагоре — прошепна Лиъм, когато пред Дани стовариха нова кофа с чаени торбички. Лиъм изчака затворникът с жълта лента на ръката да изнесе празните кофи и добави: — Ако някога се сблъскаш с това копеле, по-добре си плюй на петите.

— Защо? — попита Дани и се загледа в гърба на едрия затворник с бръсната глава и татуировки по ръцете.

— Казва се Кевин Лийч. Избягвай го при всички положения.

— Защо? — настоя Дани. — Какъв му е случаят?

— Една вечер се прибрал по-рано от работа и заварил жена си в леглото с най-добрия му приятел. Пребил ги и двамата, завързал ги за рамката и като се свестили, започнал да ги кълца с кухненски нож — по веднъж на всеки десет минути — първо глезените, после бавно продължил нагоре, докато стигне до сърцето. Смятат, че са минали поне шест-седем часа, преди да умрат. Казал на съдията, че само искал да покаже на кучката колко много я обича. Осъдили го на доживотен, с препоръка от съдията никога да не го пускат предсрочно. Няма да види свобода, докато не го изнесат оттук с краката напред. — Лиъм замълча за момент. — Срам ме е да ти кажа, че и той е ирландец. Затова внимавай. Не могат да добавят и ден към присъдата му, така че изобщо не му пука кого ще накълца сега.

Спенсър Крейг не се съмняваше в себе си и не изпадаше лесно в паника, но това не можеше да се каже за Лорънс Девънпорт или Тоби Мортимър.

Крейг дочуваше клюките, които се носеха из коридорите на „Олд Бейли“ относно показанията му в процеса срещу Картрайт. Засега хората само си шушукаха, но той не можеше да си позволи клюките да прераснат в легенди.

Беше сигурен, че Лорънс Девънпорт няма да създава никакви проблеми, докато играе ролята на доктор Бересфорд в „По лекарско предписание“. Той обожаваше да се къпе във възхищението на милионите фенове, които го гледаха всяка събота вечер в девет часа. Да не говорим, че хонорарът му позволяваше да поддържа стандарт, немислим за сина на пазач на паркинг и продавачка на захаросани плодове от Гримсби. Перспективата, че ако се раздрънка, ще се наложи да прекара доста време в затвора за лъжесвидетелстване, трябваше да му влее здрав разум. А и Крейг нямаше да се поколебае да му напомни какво го очаква, щом критиците разберат, че е гей.

Тоби Мортимър криеше други опасности — беше стигнал до фазата, при която бе готов на всичко, само и само да се снабди със следващата доза. Крейг обаче не се съмняваше, че щом Тоби профука наследството си, той ще е първият човек, към когото ще се обърне за помощ.

Само Джералд Пейн оставаше непоклатим. Все пак той не губеше надежда, че един ден ще стане депутат в парламента.

Истината обаче бе, че щеше да мине много време, докато Мускетарите възстановят старите си отношения — онези отпреди трийсетия рожден ден на Джералд.

Бет изчака известно време на тротоара, докато се увери, че в магазина няма други хора. Огледа се в двете посоки и влезе. Учуди се колко е тъмно вътре и мина известно време, преди да различи познатата фигура зад щанда.

— Каква приятна изненада! — поздрави я господин Айзъкс. — С какво мога да ти помогна?

— Налага се да заложа нещо, но искам да съм сигурна, че ще мога да го откупя обратно.

— Не ми е разрешено да продавам заложените вещи по-рано от шест месеца — обясни господин Айзъкс. — А ако се налага отсрочка, все ще измислим нещо.

Бет се поколеба, преди да свали пръстена си и да го постави на щанда.

— Сигурна ли си? — попита собственикът на заложната къща.

— Нямам голям избор. Обжалването на Дани предстои и…

— Мога да ти заема пари?

— Не — отказа Бет. — Няма да е редно…

Господин Айзъкс въздъхна. Взе лупата си и разгледа бижуто, преди да заключи:

— Много добра изработка. Но колко очакваш да получиш за него?

— Пет хиляди паунда — с надежда в гласа рече Бет.

Господин Айзъкс продължи да се преструва, че внимателно изучава камъка, макар че самият той беше продал пръстена на Дани за четири хиляди преди година.