Затворник по рождение

— Имаш си всичко необходимо, нали? — подаде той първата си реплика. Бе репетирал въпросите внимателно, все едно щеше да се явява на процес.

— Справям се — отвърна Лийч. — Тук нямаш нужда от много.

— Караш само с дванайсет паунда на седмица?

— Както казах, справям се.

— Но и никой не ти изпраща нищо допълнително — отбеляза Крейг. — А и не са те посещавали повече от четири години.

— Виждам, че сте добре информиран.

— Ти самият не си звънял на никого от две години — всъщност от смъртта на леля ти Мейси.

— Накъде биете?

— Съществува вероятност леля Мейси да е оставила някаква сума за теб в завещанието си.

— Че защо ще го прави?

— Защото има приятел, който има нужда от помощ.

— В какъв смисъл?

— Приятелят й има проблем — изпитва копнеж по нещо, не толкова изискано като шоколада, например.

— Нека позная. Хероин, крек или кокаин?

— Позна от първи път — отговори Крейг. — При това доставката трябва да е редовна.

— Колко редовна?

— Всекидневно.

— Колко е оставила леля Мейси за покриване на подобна грижа, да не говорим за риска да бъда заловен?

— Пет хиляди паунда — отговори Крейг. — Но малко преди да почине, е допълнила завещанието с известно условие.

— Досещам се — сумата няма да бъде изплатена наведнъж.

— Само в случай, че решиш да я изхарчиш наведнъж.

— Цял съм в слух.

— Тя смяташе, че петдесет паунда на седмица са съвсем достатъчни, за да не се налага приятелят й да търси от други места.

— Може да й предадеш, че ако ги направи сто, ще си помисля.

— Мисля, че мога да заявя от нейно име, че е съгласна.

— Та как е името на нейния приятел?

— Тоби Мортимър.

— Започваш винаги отвън навътре — обясняваше Ник. — Много просто правило.

Дани взе лъжицата и започна да изгребва водата, която Ник бе налял в купата за закуска.

— Накланяш чинията в посока, обратна на себе си. Лъжицата загребва в същата посока. — И той показа как се прави. — Освен това не сърбай.

— И Бет все се оплакваше от това.

— И аз — обади се Големия Ал от тясното си легло.

— Права е — отбеляза Ник. — Има страни, където сърбането е комплимент, но Англия не е от тях. — Той дръпна купата и на нейно място постави пластмасова чиния с филия хляб в средата и шепа печен фасул. — Представи си, че хлябът е агнешки котлет, а фасулът — грах.

— К’ъв е сосът? — попита Ал.

— „Колд Боврил“ — отвърна Ник.

Дани взе пластмасовите нож и вилица и ги държа известно време сковано, насочени нагоре, с опрени в масата дръжки.

— Приборите не са ракети на площадка за изстрелване. За разлика от ракетите, те ще трябва да зареждат гориво всеки път, когато се „връщат“ на земята. — Ник взе ножа и вилицата пред себе си и показа как трябва да се държат.

— Не ми се струва естествено — обади се Дани.

— Много скоро ще свикнеш — успокои го Ник. — Не забравяй, че показалецът трябва да лежи на обратния ръб на ножа. Дръжката не бива да стърчи между палеца и показалеца — държиш нож, а не писалка.

Дани намести прибора, както му беше казано, но се виждаше, че му е трудно.

— Сега искам да започнеш да режеш и да ядеш хляба, все едно е парче месо.

— Как го искате, сър? — промърмори отново Големия Ал. — Препечено или по-крехко?

— Подобен въпрос се задава само за стек, не и за агнешки котлет — поясни Ник.

Дани заби ножа и вилицата в средата на филията.

— Не — спря го Ник. — Режи месото, не го късай. И то на малки парчета.

Дани опита отново, но този път посегна да отреже ново парче, преди да е глътнал предишното.

— Чакай — обади се Ник, — докато дъвчеш, ножът и вилицата лежат опрени на ръба на чинията. Не ги вдигаш, докато не преглътнеш хапката си.

Дани най-сетне преглътна и загреба с вилицата малко фасул.

— Не, не — отново се обади Ник. — Вилицата не е лопата. Просто набождаш няколко зърна.

— Това ще отнеме страшно много време — не издържа Дани.

— И не говори с пълна уста — рече в отговор Ник.

Ал изломоти нещо от леглото си, но Дани не му обърна внимание и отряза малко късче от хляба, след което остави приборите опрени в чинията.

— Добре — похвали го Ник. — Дъвчи добре и по-дълго, преди да преглътнеш. Не забравяй, че си човешко същество, а не животно.

В отговор откъм леглото на Ал долетя мощно оригване. Щом приключи с първата филия, Дани започна втора и се опита да набоде няколко бобчета, но те все му бягаха. Най-накрая се предаде.

— Не облизвай ножа — обади се Ник.

— Мо’е да ми лизнеш задника — предложи Ал.

Мина доста време, преди Дани да се пребори с мизерната порция. Пусна с въздишка ножа и вилицата на масата, но Ник веднага каза:

— Щом се нахраниш, оставяш ножа и вилицата в чинията.

— Защо?

— Ако си в ресторант, сервитьорът трябва да разбере кога си свършил.

— Не ходя по ресторанти.

— В такъв случай аз ще съм първият, който ще покани теб и Бет веднага щом те пуснат.

— Ами аз? — надигна глава Ал. — Не съм ли поканен?

Ник се направи, че не го чува.

— Време е да минем към десерта.

— Пудинг? — попита Дани.

— Не, не пудинг, а десерт — уточни Ник. — Ако си в ресторант, в началото поръчваш всичко, но не и десерта. Едва след като се нахраниш, искаш да ти донесат менюто с десертите.

— Две менюта?

Ник се усмихна, сложи една по-тънка филия в чинията пред Дани, и обяви:

— Това е кайсиев пай.

— А аз съм си легнал с Камерън Диас — обади се Големия Ал.

Сега вече Дани и Ник се разсмяха.

— Използваш малката виличка за десерта — обясни Ник. — Но поръчаш ли си крем брюле или сладолед, взимаш малката лъжичка.

Най-неочаквано Ал се изправи в леглото и изръмжа:

— За к’во е всичко туй? Тук не ви е ресторант, а пандиз. Двайсе и две години напред Дани ще набива студено пуешко.

— А утре — невъзмутимо продължи Ник — ще ти покажа как се опитва виното.