Затворник по рождение

Ник вдигна поглед към Дани, който се взираше в тавана.

— Искаш ли да го прочета още веднъж?

— Не.

Ник отвори второто писмо.

— От Алекс Редмейн е — обясни той. — Много необичайно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дани и се изправи.

— Адвокатите обикновено не пишат сами на клиентите си. Оставят тази работа на помощниците си. Отбелязано е като лично и конфиденциално. Сигурен ли си, че искаш да го прочета?

— Да — отвърна Дани.

Драги Дани, пиша ти, за да си наясно докъде са нещата с обжалването.

Подадох всички необходими документи и днес получих писмо от Министерството на правосъдието, че делото ти е включено в списъка на чакащите. Въпреки това не се знае точно колко време ще отнеме и трябва да те предупредя, че може да минат и две години, докато дойде нашият ред. Аз продължавам да разследвам всички следи и се надявам да успея да събера нови доказателства. Ще ти пиша отново, когато имам новини.

Твой, Алекс Редмейн

Ник прибра двете писма в пликовете и ги върна на Дани. Взе химикалката си и попита:

— Искаш ли да издиктуваш отговор?

— Не — категорично отговори Дани. — Искам да ме научиш да пиша и чета.

Спенсър Крейг започваше да мисли, че е постъпил неразумно, като избра „Дънлоп Армс“ за ежемесечната среща на Мускетарите. Успя да убеди приятелите си, че идеята всъщност е много добра, защото така ще покажат, че нямат какво да крият. Сега вече съжаляваше за решението си.

Лорънс Девънпорт измисли неубедително извинение. Не можел да се присъедини, защото трябвало да присъства на церемонията по връчване на телевизионни награди — той бил номиниран за най-добър актьор в сапунен сериал.

Крейг не се изненада, че Тоби Мортимър изобщо не се появи, тъй като той най-вероятно лежеше в някоя канавка с игла, забита във вената.

Добре че поне Джералд Пейн дойде, макар и с доста голямо закъснение. Ако тази среща имаше дневен ред, първа точка би била: „Разпускането на Мускетарите“. Крейг наля остатъка от първата бутилка „Шабли“ в чашата на Джералд и поръча нова.

— Наздраве — вдигна чашата си той.

Пейн само кимна, без особен ентусиазъм.

Известно време никой не проговори.

— Имаш ли представа за кога е насрочено обжалването на Картрайт? — най-сетне попита Пейн.

— Не — отговори Крейг. — Редовно проверявам списъка на делата, но по очевидни причини не мога да рискувам да се обадя и да попитам. Щом науча нещо, първо на теб ще съобщя.

— Притесняваш ли се за Тоби? — продължи с въпросите Пейн.

— Не, той е най-малкият ни проблем. За когато и да насрочат делото, можеш да си сигурен, че Тоби няма да е в състояние да дава показания. Единственото ми притеснение е Лари — става все по-хлъзгав с всеки изминал ден. Надявам се, че перспективата да прекара доста време в затвора ще го вразуми.

— Ами сестра му?

— Сара ли? — учуди се Крейг. — Какво за нея?

— Нищо конкретно, само си мислех, че ако тя разбере какво точно се случи онази нощ, може би ще се опита да го убеди, че е негов дълг да каже истината в съда. Все пак тя също е адвокат. — Пейн отпи от виното си. — Ти нямаше ли връзка с нея в Кеймбридж?

— Не бих го нарекъл връзка — отговори Крейг. — Тя не е мой тип, прекалено превзета е.

— Аз пък чух друга версия — продължи Пейн, като се постара думите му да прозвучат лековато.

— Какво си чул? — отбранително попита Крейг.

— Че тя те е разкарала, понеже си имал доста странни навици в леглото.

Крейг не направи никакъв коментар, само изпразни и втората бутилка.

— Барман, още една — поръча той.

— Деветдесет и пета година ли, господин Крейг?

— Разбира се. Само най-доброто за моя приятел.

— Няма нужда да си харчиш парите за мен — каза Пейн.

Крейг не си направи труда да му обясни, че няма никакво значение какъв е етикетът на бутилката, защото барманът вече беше решил колко пари да им поиска, „за да си държи езика зад зъбите“, както сам се беше изразил.

Големия Ал хъркаше. Ник бе описал звука в дневника си като кръстоска между гъргоренето на слон, пиещ вода, и корабна сирена. Ник някак успяваше да заспи под грохота на рап музиката от съседната килия, но така и не можа да свикне с хъркането на Ал.

Лежеше буден и мислеше за решението на Дани да се махне от конвейера, за да стане негов ученик. Не му бе трудно да забележи, че макар и да нямаше никакво образование, Дани е далеч по-умен от всички, на които бе преподавал през последните две години.

Дани беше ненаситен за знания. Не губеше и минута — постоянно задаваше въпроси и рядко се задоволяваше с първия отговор. Ник беше чел за учители, чиито ученици се оказват по-умни от самите тях, но не бе очаквал, че ще попадне на такъв точно в затвора. А Дани не го оставяше на мира дори и вечерно време — щом вратата на килията се затвореше за нощта, той се настаняваше удобно на леглото на Ник и започваше с въпросите. В две области, математика и спорт, Дани знаеше много повече от него. Освен това притежаваше фотографска памет, така че на Ник не му се налагаше да проверява в учебниците. А що се отнася до „Уест Хам“ или „Есекс“, Дани беше учебникът. Макар да не можеше да пише и чете, Дани притежаваше вродена дарба да борави с числа.

— Буден ли си? — прекъсна мислите му Дани.

— Мисля, че в съседните три килии никой не спи от хъркането на Големия Ал.

— Аз пък си мислех, че откакто се записах за твой ученик, съм ти споделил много неща за себе си, а все още не знам нищо за теб.

— Какво искаш да знаеш? — попита Ник.

— За начало, как някой като теб се е оказал в затвора? — Ник не отговори веднага. — Ако не искаш, не ми казвай — добави Дани.

— Осъден съм от военен съд, докато полкът ми служеше с войските на НАТО в Косово.

— Убил ли си някой?

— Не, но един албанец загина, а друг беше ранен заради моя грешка. — Сега беше ред на Дани да замълчи. — Моят взвод трябваше да охранява група сърби, обвинени в етническа чистка. По време на дежурството ми се появи група албански партизани — обикаляха с кола около лагера ни и стреляха във въздуха с калашниците си, за да отпразнуват залавянето на сърбите. Когато колата се приближи опасно близо, предупредих водача им, че трябва да се оттеглят. Той не ми обърна никакво внимание и аз наредих на сержанта да изстреля няколко предупредителни изстрела. Резултатът беше, че двама от тях бяха тежко ранени, а единият почина по-късно в болницата.

— Значи ти самият не си убил никой?

— Никого. Казва се никого.

— Никого — повтори Дани.

— Не, не съм, но аз бях дежурен.

— И за това са ти дали осем години?

Ник не отговори.

— И аз по едно време си мислех да отида в армията.

— От теб щеше да стане дяволски добър войник.

— Само че Бет беше против.

Ник се усмихна.

— Каза, че не искала да ме няма с месеци, а и щяла да умре от притеснение. Каква ирония!

— Много уместна употреба на думата „ирония“.