Зелено дайкири

— За една нощ. После размислих. Той е поредният евробогаташ, който иска да клати модели. Сега нищожеството си иска пръстена обратно.

— Какво нахалство!

— Не трябва да му го връщам, нали?

— Откъде да знам? — попита Стив.

Виктория се намеси:

— По правило годежният пръстен се смята за подарък. Така че дори да няма сватба, жената запазва пръстена.

— Личи си кой е получил награда книга по договорно право — каза Стив с престорено възхищение. — Джина, това е Виктория, новата ми съдружничка.

— Супер! — каза Джина. — Ще ми станете ли адвокат, ако копелето реши да ме съди?

— Трябва да те предупредя, Джина — продължи Виктория с адвокатски тембър — ако си смятала да скъсаш ab initio, годеникът ти може да те съди за измама и да си получи пръстена обратно.

— Аб какво? — попита Джина.

Боби се намеси:

— Ab initio— от началото. Тоест още от началото ли си планирала да разкараш човека, както разкара търговеца на изкуствени торове, който плати за циците ти?

— Голяма уста имаш, Боби — каза Джина. После ахна лекичко и сграбчи лявата ръка на Виктория. — Леле боже! Виж твоя! Страхотен е! — Буквално й потекоха лигите над диаманта, полиран във формата на смарагд, поставен на четири пиедестала с малки диамантчета, които се нижеха нагоре по каналчетата от двете им страни. — Моделът е страхотен. Малките диамантчета са като бляскава стълба към небето.

— Защо му е на един мъж да подарява на жена подобен пръстен — попита Стив, — когато само за малка част от парите може да си купи плазмен телевизор?

— Не го слушай — каза Джина. — Той е най-неромантичният мъж, с когото съм спала. А съм прекарала доста кретени.

— Но виж кой се оказа най-големият — усмивката на Виктория беше толкова сияйна, колкото и диамантът й.

— Виктория, ако скъсаш с годеника си, ще му върнеш ли пръстена? — попита Джина.

— Със сигурност ще се омъжа за Брус, така че това е хипотетичен въпрос.

— Но ако все пак нещо се случи — настоя Джина, като тръгна с тях нагоре по стълбите. — Ако го хванеш да ти изневерява.

— Не мога да си представя Брус да направи подобно нещо — отвърна Виктория.

— Аз мога — рече Стив. — Хванат на калъп със закръглено авокадо.

— Или ако ти омръзне и си намериш някой друг? — настоя Джина.

— Това — каза Виктория, повече от напълно уверена, — никога няма да се случи.

Виктория разгледа чакалнята на Стив също както детектив местопрестъпление. Избледняла мазилка по стената и примигващи флуоресцентни лампи. Клиентски столове, покрити с напукана изкуствена кожа, но клиентите ги нямаше. Секретарката седеше на бюрото си и добре че телефонът не звънеше, защото тя нямаше да може да го вдигне. Секретарката беше надуваема кукла в естествен ръст, която приличаше страшно много на Памела Андерсън по бикини. Бюрото й беше затрупано от празни картонени кутии от китайска храна и купища неотворена поща. Повечето пликове приличаха на сметки.

Виктория никога не беше виждала офис на адвокат — и изобщо друг офис — подобен на този. Мокетът, някога индустриално сив, беше осеян с петна от кафе, а малкото чисти места бяха протрити. Въздухът миришеше на прах и плесен.

Добре, не беше очаквала ламперия От тиково дърво, но това…

Какъв неудачник…

Опита се да потисне онова, което чувстваше. Че е била измамена. Че Соломон е мошеник на дребно, евтин далавераджия — направо кокошкар.

Стив се опита да види чакалнята си през очите на Виктория. Винаги беше смятал офиса си за долнопробен, но сега му изглеждаше направо като бордей. По дяволите, материалните неща за него нямаха никакво значение. Как можеше да го обясни, без да изглежда като пълен неудачник? Искаше да й разкаже за делата pro bono— клиенти със справедливи каузи и тънки портфейли, — но щеше да изглежда толкова преднамерено, толкова отбранително, че реши да си замълчи.

Отнякъде се чу пуфтене, после удряне на метал в метал.

— Ти ли си Сеси? — попита Стив.

Гласът на жената се чу иззад Памела Андерсън.

— Не, шефе, Сандра Дей О’Конър е.

В пространството между стола на Памела Андерсън и стената набита двайсетинагодишна жена се беше изпружила по гръб върху една лежанка. Докато вдигаше щангите и се напрягаше под тежестта им, псувайки на испански, татуираната върху огромния й бицепс кобра се навиваше и развиваше.

Беше облечена с изрязан потник и джинси с ниска талия и кожата й беше с цвят на крем карамел. Вратът й изглежда беше свързан с раменете чрез дебели стоманени въжета и раменете й бяха нагънати от мускули. Веждите й бяха оскубани и сведени до дълги диагонални тирета, едното беше пронизано от три метални топчета. Имаше огромна грива от къдрава червеникавокафява коса.

— Малдито! — издиша жената, когато свали щангата. — Кой ще ми помага? — Акцентът й беше от Литъл Хавана.

Боби побърза да се приближи към нея.

— Аз, Сеси.

— Грасиас, умнико.

Боби държеше ръцете си върху щангата, докато жената направи още две повторения, след което с пуфтене остави щангата върху поставката. Все още легнала по гръб, Сеси погледна нагоре към Виктория и каза:

— Шефът няма никакви обноски. Аз съм Сесилия Сантяго.

— Личната ми асистентка — добави Стив.

— По-скоро личната му робиня. Ти онзи прокурор ли си?

— Бивш прокурор — каза тя. — Виктория Лорд. Здравей, Сесилия.

— Както кажеш.

— Хей, Сеси, когато свършиш с правенето на рамене, можеш ли да ни насрочиш пресконференция за делото „Барксдейл“.

— Етично ли е? — попита Виктория.

— Ф. Лий Бейли щеше ли да зададе този въпрос?

— Вероятно не. Но той беше лишен от адвокатски права.

Сеси скочи на крака. Сега вече можеше да се прочете съобщението, щампосано върху потника й: „Всички мъже са животни, някои обаче стават за домашни любимци.“ Имаше и още една татуировка — зелена риба меч, която сякаш се издигаше от колана на ниско изрязаните й джинси и скачаше над пъпа й.

— Лорд, цар Соломон разказвал ли ти е нещо за мен?

— Без да навлиза в детайли — дипломатично отвърна Виктория.

— Не съм извършила кой знае какво. Нещо като кражба от магазина.

— Да — каза Стив, — само дето задигна тойотата на Енрике.

— Гаджето ми. Чукаше братовчедка ми Лурдс зад гърба ми. Така че взех колата му назаем.

— Преби го, после бутна колата му от рампата за лодки в Матсън Хамък.

— Няма да се обвинявам сама. — Сеси погледна подозрително към Виктория. — Сега ще трябва да робувам и на двама ви ли?

— Сигурна съм, че ще се разбираме чудесно — каза Виктория, без да вярва дори за Миг в това.

Сеси прокара кървавочервените си нокти по плочките на корема си, като свиваше и отпускаше мускули. Рибата меч помаха с опашка.

— Виж, Лорд, не правя кафе. Няма да нося непотребните ти маркови дизайнерски парцали на химическо и не пиша на компютър. Разбрахме ли се?

— Сеси пише — продължи Стив. — Но не знае правописа.

— Това е от лексията — каза Сеси. — Ако ме уволниш, ще ти съдера задника в съда.