Зъл мрак, угаснали звезди

Писмото бе озаглавено ДО КОМПЕТЕНТНИТЕ ОРГАНИ и първите четири страници образуваха един-единствен абзац. В главата и той звучеше като писък. Ръката и отмаля, а химикалката, която намери в кухнята (с излющен позлатен надпис АВТОПРЕВОЗИ ЧЕРВЕН ЯСТРЕБ), пресъхваше, но слава Богу, Тес почти бе готова. Докато Малкия шофьор продължаваше да не гледа телевизия от табуретката си, тя започна с нов абзац отгоре на пета страница:

Няма да се извинявам за стореното от мен. Нито пък ще се оправдавам с невменяемост. Бях бясна и сбърках. Всичко е много просто. При други обстоятелства — имам предвид не чак толкова ужасни — бих могла да кажа: „Как няма да сбъркам, двамата си приличат като близнаци.“ Само че обстоятелствата не са други.

Мислех да изкупя своя грях, пишейки тези страници, заслушана в телевизора и във вятъра — не защото се надявам на прошка, а защото ми се струва грешно да съгрешаваш, без поне да сториш някоя добрина за равновесие. (На това място се сети за победителя от лотарията и мъжа, който си беше строшил гръбнака, но и беше трудно да обяснява концепцията си, защото беше нечовешки уморена, на всичкото отгоре не знаеше доколко е уместно). Мислех да замина за Африка и да помагам на заразените от СПИН. Мислех да замина за Ню Орлиънс и да работя на доброволни начала в приют за бездомници или в безплатен стол. Мислех да замина за Персийския залив и да чистя птиците от петрола. Мислех да даря няколкото милиона долара, които съм заделила за старините си, на група, която се бори с насилието срещу жени. В Кънектикът трябва да има такова сдружение, може би дори са няколко.

Но после си спомних какво казва по веднъж във всяка книга Дорийн Маркиз от Клуба по плетиво…

Това, което Дорийн повтаряше минимум веднъж във всяка книга, беше: „Убийците никога не забелязват очевидното. Изобщо не се съмнявайте, милички.“ И още докато пишеше за изкупление, осъзна, че това е невъзможно. Защото Дорийн беше абсолютно права.

Тес си беше сложила шапка, за да не остави косми, от които може да бъде извлечено ДНК. Беше си сложила ръкавици, които не свали даже докато караше пикапа на Алвин Стрелке. Още не бе късно да изгори самопризнанията в печката на Лестър, да се върне в значително по-хубавата къща на батко Алвин (тухлена къщурка, не от клонки) и да си замине за Кънектикът. Би могла да се върне у дома, където я чакаше Фрици. На пръв поглед всичко беше наред и вероятно щяха да минат няколко дена, преди полицията да я открие. Което със сигурност щеше да се случи. Защото, докато се е вторачвала в криминологичните тънкости, не беше забелязала очевадната спънка — досущ като в романите си.

Очевидната спънка си имаше име: Бетси Нийл. Хубава жена с овално лице, несиметрични очи като в картина на Пикасо и бухнала тъмнокестенява коса. Тя я позна, даже и поиска автограф, но това не беше важно. Важни бяха синините по лицето на Тес („Дано това не се е случило тук“ — беше казала Нийл) и това, че разпитваше за Алвин Стрелке, описа пикапа му и се сети за пръстена, когато Нийл отвори дума. „Като рубин“ — беше се съгласила Тес.

Нийл щеше да види репортажа по телевизията или да го прочете във вестника — това бе неминуемо при трима мъртъвци от едно семейство — и да отиде в полицията. Полицията щеше да стигне до Тес, Оттам щяха да проверят в картотеките за притежавано оръжие и да установят, че тя притежава револвер „Смит енд Уесън“ 38-ми калибър, познат още като Изстисквача на лимони. Щяха да го изземат, за да произведат пробни изстрели и да направят сравнения с куршумите, открити в трите жертви. А тя как щеше да се защити? Щеше ли да ги погледне с насинените си очи и да каже (с глас, хриплив от душенето на Лестър Стрелке), че го е загубила? Щеше ли да разправя същото даже след като откриеха мъртвите жени в канала?

Тес продължи да пише с чуждата химикалка:

… си спомних какво казва по веднъж във всяка книга Дорийн Маркиз от Клуба по плетиво: че убийците никога не забелязват очевидното. Освен това веднъж Дорийн откъсна страница от роман на Дороти Сейърс и остави на убиеца заредено оръжие, като го посъветва да предпочете достойния изход. Аз съм въоръжена. Брат ми Майк е единственият ми близък. Той живее в Таос, Ню Мексико. Предполагам, че ще може да ме наследи. Това зависи от правните последици на извършените от мен престъпления. Ако ме наследи, се надявам, че компетентните органи ще му покажат това писмо и ще му предадат моето желание да дари основната част от имуществото ми на организация, подпомагаща жени, жертви на сексуално насилие.

Съжалявам за Големия шофьор — Алвин Стрелке. Не той ме изнасили, а Дорийн е сигурна, че не е изнасилил и убил и онези жени.

Дорийн ли? Не, тя. Дорийн беше измислена. Ала Тес беше прекалено уморена, за да го поправя. Голяма работа — и без това наближаваше краят.

Не се извинявам за Рамона и за онзи боклук в съседната стая. По-добре че са мъртви.

Разбира се, същото се отнася за мен.

Прегледа страниците. Май не беше забравила нищо, затова написа името си — нейният последен автограф. Химикалката пресъхна на последната буква и Тес я остави.

— Нещо да добавиш, Лестър?

Отговори само вятърът, който разнесе студени течения и накара къщичката да заскърца.

Тес се върна в хола. Нахлузи шапката на главата на мъртвеца и пръстена на пръста му. Искаше да го заварят така. Върху телевизора беше поставена снимка в рамка. На нея Лестър и майка му стояха прегърнати. Усмихваха се. Просто едно момче и майка му. Известно време Тес гледа снимката, после си тръгна.

42.

Почувства, че е редно да се върне в изоставения магазин, където и се беше случило онова ужасно нещо, и там да довърши работата си. Би могла да поседи на буренясалия паркинг, да послуша как вятърът брули старата реклама (ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВАТЕ), да поразсъждава за какво мислят хората в последните си мигове. В нейния случай вероятно щеше да е за Фрици. Сигурно Патси щеше да го прибере и в това нямаше нищо лошо. Котките бяха издръжливи същества. Много-много не се интересуваха кой ги храни и пои, важното беше купичката им да е пълна.

В този час бързо щеше да стигне до бензиностанцията с изоставения магазин, но разстоянието и се струваше прекалено дълго. Бе адски уморена. Реши, че ще седне в пикапа на Ал Стрелке и ще го направи там. Само че не искаше да оплиска с кръв старателно написаните самопризнания, това и се струваше крайно нередно предвид кръвопролитията, които се описваха там, затова…

Занесе в хола страниците от тефтера със синия кон на обложката, където телевизорът работеше (сега младеж с вид на престъпник продаваше подочистачка), и ги пусна в скута на Стрелке.

— Подръж ги, Лес.

— Няма проблем — отвърна Лестър. Тя забеляза, че част от болния му мозък съхне върху голото му рамо. Което беше добре.

Тес излезе във ветровитата нощ и седна зад волана на пикапа. Скърцането на пантата при затварянето на вратата и се стори познато. Всъщност нищо странно: не беше ли чувала същото скрибуцане и преди? Да. Край бензиностанцията се беше опитала да се отплати на Големия шофьор с услуга за услуга: той щеше да и смени гумата, за да може тя да се прибере вкъщи и да нахрани котарака си.

— Реших, че батерията му може да падне — промълви и се засмя.

Опря дулото на револвера в слепоочието си, сетне размисли. Подобни изстрели невинаги водеха до желания резултат. Искаше парите и да отидат за помощ на пострадали жени, а не за нея, докато вегетира в лечебно заведение за човешки зеленчук.

В устата беше по-добре. По-сигурно.

Езикът и близна мазната цев, мерникът опря в твърдото небце.

„Поживях си добре — всъщност доста добре — и въпреки че накрая сбърках ужасно, може би то ще ми се прости, ако има живот след смъртта.“

Ала нощният вятър бе тъй упоителен. Навяваше и сладки ухания през полуотвореното стъкло. Бе срамота да си отиде от този свят, но какъв избор имаше? Бе време за последно сбогом.

Тес затвори очи, придърпа спусъка и точно тогава Том заговори. Това бе непонятно, понеже Том се намираше в експедишъна, а експедишънът беше в двора на другия брат, на километър и половина оттук. Освен това гласът изобщо не приличаше на този, който приписваше на Том. Не приличаше и на нейния. Беше студен. А тя — тя беше захапала дулото на револвера. Изобщо не можеше да говори.

— Тя поначало не е много добра детективка, нали?

Тес извади от устата си Изстисквача на лимони.

— Кой? Дорийн ли?

Въпреки всичко беше потресена.

— Кой друг, Теса Джийн? Откъде накъде да е добра детективка? Тя е измислена от старото ти „аз“. Нали така?

По всяка вероятност беше така.

— Дорийн вярва, че Големия шофьор не е изнасилил и убил другите жени. Нали това написа ти?

— Аз — каза Тес. — Аз го вярвам. Просто бях уморена. И шокирана.