Зъл мрак, угаснали звезди
Шрифт:
— И също така виновна.
— Да. Също така виновна.
— Как мислиш, дали хората, които се измъчват от вина, разсъждават правилно?
Не. Може би не.
— Накъде биеш?
— Че си решила само част от загадката. Преди да я решиш цялата — ти, а не някаква клиширане стара детективка, — се случи едно злощастие.
— Злощастие? Значи така го наричаш? — От много далеч Тес чу своя смях. Вятърът блъскаше в стената. Разхлабеният улук на къщата се удряше в стрехата от вятъра. Също като рекламата за „Севън-ъп“ в изоставения магазин.
— Преди
— А къде?
Том не отговори на този въпрос, тъй като беше излишно. Вместо това я посъветва:
— И да си вземеш тъпите самопризнания.
Тес слезе от пикапа и се върна в къщата на Лестър Стрелке. Отиде в кухнята и започна да разсъждава на висок глас. Гласът на Том (който ставаше все повече като нейния). Дорийн май беше излязла в отпуска.
— Ключът на Ал от къщата със сигурност е закачен на халката заедно с ключа за двигателя — обясняваше Том, — но да не забравиш кучето.
Би било глупаво. Тес застана пред хладилника на Лестър. След като се разтършува, откри един хамбургер най-долу в дъното. Уви го в един брой на „Малките обяви на чичо Хенри“ и се върна в хола. Дръпна листовете хартия от скута на Стрелке — предпазливо, с ясното съзнание, че под страниците се крие онова парче плът, което я беше наранило; онова парче, заради което тази вечер беше убила трима души.
— Взимам ти хамбургера, но ти не се сърди. Правя ти услуга. Смърди на развалено.
— Кражба като капак на убийството — проточи Малкия шофьор с монотонния си глас на мъртвец. — Браво на теб.
— Млъквай, Лес! — отряза го тя и си тръгна.
43.
„Преди да си теглиш куршума, защо не помислиш за себе си?“
Докато караше стария пикап по криволичещия, ветровит път към дома на Алвин Стрелке, тя се опита да помисли за себе си. Даже когато не беше в колата с нея, Том май се оказваше по-добър детектив, отколкото Дорийн Маркиз във върховна форма.
— Ще бъда максимално кратък — каза Том. — Ако смяташ, че Ал Стрелке не играе роля в схемата — и то голяма роля, — значи си луда.
— Разбира се, че съм луда — отвърна тя. — Иначе защо ще се залъгвам, че съм го застреляла по погрешка, когато знам, че не е така?
— В теб говори вината, не логиката — отбеляза Том. Звучеше влудяващо самодоволен. — Той не е бил невинно агънце, нито пък черно-бяла овца. Осъзнай се, Теса Джийн. Те са били не само братя, а партньори.
— Делови съдружници.
— Братята никога не са просто делови съдружници. При тях е по-сложно. Особено когато Рамона ти е майка.
Тес зави по гладко асфалтираната алея на Ал Стрелке. Вероятно Том имаше право. Едно нещо и беше ясно: Дорийн и дружките и от Клуба по плетиво не си бяха имали работа с жена като Рамона Норвил.
Сензорната лампа се задейства. Кучето се разлая: Ръф-ръф, ръфръфръф. Тес изчака лампата да угасне и кучето да млъкне.
— Няма как да узная със сигурност, Том.
— Няма как да си сигурна, докато не направиш оглед.
— Дори да е знаел, другият ме изнасили.
За момент Том се умълча. Тес реши, че се е признал за победен. Тогава той проговори:
— Когато един човек знае, че друг върши зло, но не го спре, двамата са еднакво виновни.
— И пред закона ли?
— И пред мен. Нека кажем, че само Лестър е причаквал, изнасилвал и убивал. Едва ли е така, но нека кажем, че е. Ако баткото е знаел и си е мълчал, значи си е заслужавал двата куршума. Даже куршумите са прекалено милостиво наказание. По-справедливо ще е да го набучат на нажежен ръжен.
Тес уморено поклати глава и погали револвера на седалката. Оставаше един патрон. Ако го изхабеше заради кучето (така де, какво е още едно убийство между приятели), или трябваше да си търси друг револвер, или да се обеси. Но типове като Стрелке обикновено имаха огнестрелно оръжие. „Красота!“, както би се изразила Рамона.
— Ако той е знаел, да. Но не е редно да отнесеш куршума заради едно толкова голямо „ако“. Майката е друга работа, обиците бяха нужното доказателство. Но тук не разполагам с доказателство.
— Сериозно? — Гласът на Том стихна в шепот и Тес едва го чу. — Иди да провериш.
44.
Кучето не се разлая, когато тя изкачи стъпалата, но си го представи как я чака озъбено и настървено пред вратата.
— Губър? — Голяма работа, Губър 21 не беше по-лошо от което и да е кучешко име. — Казвам се Тес. Имам хамбургер. Имам също револвер с един патрон. Сега ще отворя вратата. На твое място ще предпочета месото. Окей? Разбрахме ли се?
21
Кучето Губър е герой от анимационен сериал на Хана-Барбара от 1970 г. Той притежава способността да надушва призраци. — Б.пр.
Никакъв лай. Може би кучето подивяваше само от сензорни лампи. Или от апетитни крадли. Тес пробва един ключ, после друг. Не ставаха. Вероятно бяха от фирмения офис. Третият се завъртя в ключалката и тя отвори, преди да е загубила смелост. Представяше си булдог, ротвайлер или питбул със зачервени очи и разтворени челюсти, от които текат лиги. Вместо това видя териер, който я гледаше с надежда и махаше радостно опашка.
Тес пъхна оръжието в джоба на якето и погали кучето по главата.
— Божичко! Като си помисля, че се страхувах от теб.
— Не е трябвало — отвърна Губър. — Кажи ми къде е Ал.
— Не питай. Искаш ли хамбургер? Предупреждавам те, че може да е с изтекъл срок на годност.
— Я го давай тука, маце.
Тес му отчупи голямо парче от хамбургера, след което влезе вътре, затвори и включи осветлението. Защо не? В края на краищата с Губър бяха сами.
Алвин Стрелке се оказа по-подреден от брат си. Подовете и стените бяха чисти, нямаше купчини от „Малките обяви на чичо Хенри“, на рафтовете даже се мяркаха книги. На няколко места бяха подредени керамични фигурки, на стената имаше огромна снимка на Момзила. Това и се стори показателно, но едва ли можеше да мине за неопровержимо доказателство. За каквото и да е. „Ако имаше снимка на Ричард Уидмарк в прочутата си роля на Томи Удо, щеше да е друго нещо.“