Зъл мрак, угаснали звезди

Тя почука с пръст по козирката на кафявата шапка и попита:

— Този ли носиш, когато си на път?

Отговори не Стрелке, а Дорийн Маркиз, доайен на Клуба по плетиво:

— Разбира се, че не. Когато шофираш за дружеството, носиш шапка с червен ястреб, нали?

— Да — каза Стрелке.

— Също така не носиш пръстена, нали?

— Не. Много е кич. Не върви за пред клиентите. Да не говорим, че рискувах някой пияница или наркоман от мизерните мотели да го вземе за истински. Не биха ме нападнали открито, аз съм прекалено голям и силен — поне бях до тази вечер, — но можеха да ме застрелят като куче. А аз не заслужавам такава съдба. Нито заради фалшивия рубин, нито заради гнусотиите, които брат ми е сътворил.

— Заедно с брат ти никога не шофирахте едновременно за дружеството, нали, миличък?

— Не. Когато той беше на път, аз се занимавах с канцеларска работа. Когато аз бях на път, той… Е, май се сещаш какви ги вършеше, когато пътувах.

— Трябвало е да кажеш! — кресна Тес. — Даже само да си подозирал, е трябвало да кажеш!

— Страхувал се е — рече Дорийн с благия си глас. — Нали, миличък?

— Да — отвърна Ал. — Страхувах се.

— От брат ти ли? — попита Тес, която или не вярваше, или не желаеше да повярва. — Било те е шубе от братчето!

— Не от него — отговори Ал Стрелке. — От нея.

39.

Когато Тес се намести зад волана и запали мотора, Том се обади:

— Нямаше откъде да знаеш, Тес. Всичко се разви със светкавична бързина.

Това бе вярно, ала не отчиташе основния мрачен факт: когато погна изнасилвала си подобно на отмъстителка от някой филм, тя се обрече на ада.

Тес насочи револвера към слепоочието си и отново го свали. Не можеше, не сега. Имаше задължение спрямо жените в канала и спрямо всяка друга жена, която можеше да се озове при тях, ако Лестър Стрелке се отърве безнаказано. А след това, което току-що бе извършила, бе по-важно от всякога той да не се отърве безнаказано.

Трябваше да отиде на още един адрес. Само че не с експедишъна си.

40.

Алеята на Тауншип Роуд 101 не бе дълга, нито асфалтирана. Това бяха два коловоза, обрасли с храсти, които жулеха синия пикап, докато Тес го караше към малката къщичка. В нея нямаше нищо приветливо: тя бе схлупена стара съборетина, която би могла да служи за декор на „Голямото тексаско клане“. 20

Понякога животът наистина подражава на изкуството. И колкото по-жестоко е изкуството, толкова по-точно е подражанието.

20

Филм на ужасите от 1974 г. за туристи и семейство канибали. — Б.пр.

Тес не опита да се промъкне тайно — защо въобще да гаси фаровете, при положение че Лестър Стрелке сто на сто познаваше дрънченето на пикапа като гласа на батко си?

Тя още бе с кафявата шапка с пръски от белина, носена от Големия шофьор, когато не беше на път; шапката, с която му вървеше и с която накрая не му провървя. Пръстенът с фалшивия рубин беше прекалено голям за който и да е от пръстите и, затова тя го прибра в левия преден джоб на панталона си. Малкия шофьор се обличаше като батко си, когато излизаше на лов, и макар че той вероятно нямаше да има време (а и изтънченост), за да оцени тази ирония — как последната му жертва отива при него с въпросните аксесоари, — същото не се отнасяше за Тес.

Спря до задния вход и слезе. Стискаше в ръка револвера. Вратата беше отключена. Тес влезе в барака, която миришеше на бира и развалена храна. Шейсетватова крушка висеше на мръсен шнур от тавана. Четири пластмасови кофи за боклук — от по трийсет и два галона, каквито се продаваха в „Уолмарт“ — преливаха. Зад тях, до стената, бяха струпани купища стари броеве на „Малките обяви на чичо Хенри“. Отляво имаше друга врата със стъпало пред прага. Сигурно бе за кухнята. Вместо брава имаше резе. Несмазаните панти изскърцаха, когато тя го дръпна. Преди час щеше да се ужаси от шума. Сега изобщо не и пукаше. Беше тук да свърши работа. Всичко се свеждаше до това и бе голямо облекчение да се освободиш от целия този емоционален багаж. Миризмата на мазната пържола, която Малкия шофьор си беше изпържил за вечеря, я блъсна в носа. Чу смях от телевизора. Някакъв ситком. „Зайнфелд“ — помисли си.

— Какво ми се мъкнеш тук, по дяволите? — Лестър Стрелке надвика телевизора. — Останала ми е само бира и половина, ако си дошъл за поркане. Допивам си и си лягам. — Тя тръгна натам, откъдето идваше гласът му. — Да беше се обадил, че да не се разка…

Тес влезе в стаята. Онзи я видя. Тя не беше мислила каква ще е реакцията му, когато види последната си жертва, въоръжена с револвер и нахлупила бейзболната шапка, която самият той си слагаше, щом го хванеха дяволите. Дори да беше мислила, за нищо на света не би предположила какво ще види. Устата му зейна, лицето му се скова. Изпусна в скута си кутията с бира и пяната оплиска опиканите му боксерки (друго той не носеше).

„Вижда призрак — помисли си Тес, Докато вървеше към него с насочено оръжие. — Добре.“

Имаше време да забележи — макар че в стаята цареше ергенски безпорядък и никъде нямаше кичозни фигурки, — че обстановката е същата като в дома на майка му: креслото пред телевизора, масичката (с последната неотворена кутия бира и пакетче „Доритос“ вместо диетична кола и „Чийз Дудълс“), същата телевизионна програма със Саймън Кауъл на корицата.

— Ти си мъртва — прошепна той.

— Не — отвърна Тес. Опря дулото на Изстисквача в главата му. Онзи немощно понечи да я хване за китката — прекалено немощно и прекалено късно. — Ти си мъртвият!

Дръпна спусъка. Кръвта рукна от ухото му и главата му като отсечена се килна настрана. Все едно той се опитваше да разкърши схванатия си врат.

— Бях в пода, бях в пода — обади се от телевизора Джордж Костанца.

Публиката се засмя.

41.

Беше почти полунощ и вятърът духаше още по-силно от преди. При всеки порив къщата на Лестър Стрелке се разтърсваше и Тес се сещаше за прасенцето, което си построило къщичка от клонки.

Малкото прасенце, което беше живяло в тази къщичка, вече никога нямаше да се притеснява, че ще му я издухат, защото беше мъртво на креслото. Освен това не беше малко прасенце. Беше лош вълк.

Седеше в кухнята и пишеше в мръсен тефтер със син кон на корицата, който бе открила в спалнята на Стрелке. На горния етаж имаше четири стаи, но само спалнята не беше задръстена с боклуци — като се започне от метални рамки за легло и се стигне до двигател за моторница „Ивинруд“, който сякаш е бил пуснат от покрива на някоя сграда. Понеже щяха да минат месеци, докато прерови тези хранилища на Безполезното, Безпризорното и Безсмисленото, Тес се съсредоточи върху спалнята на Стрелке и внимателно я претърси. Ценният тефтер беше бонус. Бе открила каквото търсеше в овехтял пътнически сак, избутан в дъното на гардероба, замаскиран — немного успешно — със стари броеве на „Нешънъл Джиографик“. В него беше натъпкано дамско бельо. Гащичките и бяха най-отгоре. Тес ги прибра в джоба си и ги замени със сгънато жълто спасително въже. Никой нямаше да се изненада, ако открие въже в куфара с трофеи на един убиец и изнасилвач. Освен това то не и трябваше.

„Тонто — рече Самотния рейнджър, — работата ни тук приключи.“

Тя пишеше — докато „Зайнфелд“ отстъпи екрана на „Фрейзър“, а „Фрейзър“ го преотстъпи на емисията местни новини (жител на Чикопи спечелил от лотарията, друг си счупил гръбнака, след като паднал от строително скеле, така че равновесие имаше) — самопризнания под формата на писмо. Щом стигна до пета страница, новините отстъпиха терена на една сякаш безкрайна реклама за Божественото прочистване. Дани Виера се гневеше: „Някои американци ходят по нужда веднъж на два-три дена и само защото това състояние продължава с години, те вярват, че е нормално! Всеки лекар ще ви каже, че не е така!“