Добри поличби
Шрифт:
Това задължително би ги шашнало.
Кариерата беше спокойният център на един бурен свят.
Гръмотевиците горе в небето не просто тътнеха — те разцепваха въздуха на две.
— Ще дойдат още мои приятели — повтори Адам. — Скоро ще пристигнат и тогава ще можем да се захванем на сериозно.
Кучето започна да вие. Това вече не беше воят сирена на вълк единак, а странното треперливо скимтене на малко кученце в голяма беда.
Пепър се беше втренчила в коленете си.
Като че си мислеше нещо.
Най-накрая тя
— Ти кое ще си вземеш, Адам? — попита тя.
Изведнъж грохотът на бурята стихна и се спусна внезапна, кънтяща тишина.
— Какво? — попита Адам.
— Ами ти нали подели света и ние всичките ще получим по едно парче — ти кое парче ще вземеш тогава? Тишината пееше като арфа, тънко и високо.
— Мда — обади се Брайън. — Ти така и не ни каза кое ще вземеш ти.
— Пепър е права — подкрепи я Уенслидейл. — На мене ми се струва, че не е останало кой знае какво, щом като ние ще вземем всичките ония страни.
Устата на Адам се отвори и затвори.
— К’во? — рече той.
— Кое е твойто парче, Адам? — попита Пепър. Адам се вгледа в нея. Кучето бе спряло да вие и беше вторачило в господаря си напрегнат помиярски поглед.
— А-а-аз ли? — заекна той.
Тишината продължаваше — една-едничка нота, която можеше да заглуши всички шумове на света.
— Ами че Тадфийлд — заяви Адам. Те го зяпнаха.
— Ми, и Долен Тадфийлд, и Нортън, и Нортънската гора…
Продължаваха да го зяпат. Погледът на Адам запълзя по лицата им.
— Те са всичко, което съм искал някога — рече той.
Те поклатиха глави.
— Щом искам, мога да ги имам — заяви Адам. В гласа му се долавяше нацупено предизвикателство, а то на свой ред граничеше с внезапно съмнение. — Мога и да ги направя по-добри. По-добри дървета за катерене, по-добри вирове, по-добри…
Гласът му затихна.
— Не можеш — сряза го Уенслидейл. — Това да не ти е Америка и другото там! Това е наистина истинско. Пък и без това те са на всички нас. Наши са.
— И ти не можеш да ги направиш по-добри — додаде Брайън.
— О, ако само това ви притеснява, хич не се притеснявайте — безгрижно рече Адам. — Щото мога да ви накарам и вас да правите, каквото аз поискам…
Той млъкна. Ушите му се вслушаха с ужас в думите, които устата му изговаряше. Ония отстъпваха назад.
Кучето обхвана главата си с лапи.
Лицето на Адам приличаше на въплъщение на краха на империя.
— Не — рече той дрезгаво. — Не. Върнете се! Заповядвам ви!
Те застинаха точно в мига, преди да се втурнат в бяг. Адам ги гледаше.
— Не, аз не исках да… — започна той. — Вие сте ми приятели…
Тялото му се разтресе. Главата му се отметна назад. Той вдигна ръце и задумка по небето с юмруци.
Лицето му се разкриви. Варовикът под маратонките му се пропука.
Адам отвори уста и изпищя. Беше звук, който простосмъртно гърло не бива да е способно да издаде; писъкът изскочи от кариерата, смеси се с бурята, накара облаците да се сгъстят в нови, грозни форми.
Ехтеше ли, ехтеше.
Отекна в цялата вселена, която е доста по-малка,
отколкото смятат физиците. Разтресе небесните сфери.Говореше за загуба и не замлъкна дълго-дълго.
А после спря отведнъж.
Нещо изтече.
Главата на Адам отново се килна надолу. Очите му се отвориха.
Каквото и да беше онова, което дотогава стоеше сред старата кариера, сега там стоеше Адам Йънг. Един Адам Йънг, който знаеше повече, но въпреки всичко Адам Йънг. Може би по — Адам Йънг отвсякога.
Призрачната тишина в кариерата се замени от по-позната, уютна тишина, чистата и проста липса на шум.
Освободените Ония се притискаха до варовиковата стена, забили погледи в него.
— Всичко е наред — рече тихо Адам. — Пепър? Уенсли? Брайън? Върнете се. Всичко е наред. Вече знам всичко. И вие трябва да ми помогнете. Инак всичко онова ще се случи. Ама наистина ще се случи. Ще се случи, ако не направим нещо.
Тръбите в Джасмин котидж се люшкаха, трещяха и изливаха върху Нют вода, леко биеща на цвят каки. Обаче студена. Вероятно това беше най-студеният студен душ, който Нют беше вземал в живота си.
И никак не му помагаше.
— Небето е червено — посочи той, щом се върна. Чувстваше се леко луднал. — В четири и половина следобед. През август. Какво значи това? В смисъл на насладата за служителите от флотата, да речем? Искам да кажа, щом червеното нощно небе радва моряците, то какво би забавлявало човека, който оперира с компютрите на някой супертанкер? Или не бяха ли овчарите тия, дето се радват нощем? Все не мога да запомня.
Анатема огледа хоросана в косата му. Душът не беше успял да отърве момъка — просто го беше навлажнил и размазал и Нют изглеждаше така, сякаш е нахлупил бяла шапка с косми по нея.
— Тебе май яко те е треснало — рече тя.
— Не, това беше, когато си ударих главата в стената. Нали се сещаш, когато ти…
— Да — Анатема погледна озадачено през счупения прозорец. — Ти би ли казал, че е кърваво на цвят? Много е важно.
— Не бих — заяви Нют, чийто влак на мислите бе временно дерайлирал. — Не е точно кръв. Бие на розово. Сигурно бурята е вдигнала много прах във въздуха.
Анатема ровеше из „Правите и акуратни предсказания“.
— Какво правиш? — попита той.
— Опитвам се да намеря препратката. Не мога да бъда…
— Според мен няма защо да се косиш — заяви Нют. — Знам какво означава останалата част от 3477. Хрумна ми, когато…
— Какво искаш да кажеш с това, че знаеш какво означава?
— Видях го, като идвах насам. И не ми се сопай такава. Боли ме главата. Пише го там на оная вашата въздушна база. И няма нищо общо с мирта. Пише „Мирът е наша професия“. От тия работи, дето ги пишат на табели по въздушните бази. Нали се сещаш: „САК 8657745-то крило“, „Пищящите сини демони“, „Мирът е наша професия“. Такива работи. — Нют притисна главата си с длани. Еуфорията определено утихваше. — Ако Агнес е права, то вероятно точно в момента там вътре има някакъв луд, който навива всичките ракети и им маха регулаторите. Или каквото там имат.