Добри поличби

— Казах ви. Валяха от небето. Както си карам с шейсет и в следващата секунда — пляс! — една сьомга пет кила и кусур ми троши предното стъкло. Та врътвам аз кормилото и занасям върху ей-туй — той посочи останките на акула чук под камиона. — И се блъсвам ей в онуй. — „Онуй“ беше десетметрова купчина риба с всякакви форми и размери.

— Пили ли сте, сър? — попита сержантът без никаква надеждица.

— Разбира се, че не съм пил бе, бунак с бунак! Не я ли виждаш тая риба?!

На върха на купчината един доста едричък октопод им махна с увиснало пипало. Сержантът устоя на изкушението да му махне в отговор.

Полицаят се беше облегнал на полицейската кола и говореше по радиовръзката:

— … ръждива ламарина и риба, блокирали шосе M6 в южна посока на около един километър северно от кръстовище номер десет. Ще се наложи да затворим цялото платно в посока юг. Мда.

Дъждът пак се усили. Една пъстървичка, по чудо оцеляла след падането, заплува пъргаво към Бирмингам.

* * *

— Беше прекрасно — рече Нют.

— Хубаво — поправи го Анатема. — Земята се тресеше не само под нас. — Тя стана от пода, остави дрехите си разхвърляни по килима и влезе в банята.

Нют повиши глас:

— Искам да кажа, наистина беше прекрасно. Ама съвсем наистина прекрасно. Винаги съм се надявал да бъде — и беше.

Шурна вода.

— Какво правиш? — попита той.

— Вземам си душ.

— А — зачуди се смътно всички ли трябва да вземат душ след това, или само жените. А имаше и подозрението, че някъде тук се намесват и бидетата.

— Знаеш ли к’во — подхвърли Нют, щом Анатема излезе от банята, увита в пухкава розова хавлия, — можем пак да го направим.

— Не — отказа тя. — Не сега. — Избърса се, започна да събира дрехите от пода и, без да се стеснява, да ги навлича. Нют, мъж, готов да чака половин час на плувния басейн да се освободи кабинка за преобличане, но не и да се изправи лице в лице с възможността да се съблича пред друго човешко същество, беше лекичко шокиран и дълбоко развълнуван.

Частици от нея ту се показваха, ту се скриваха като ръцете на фокусник; Нют постоянно се опитваше да преброи зърната й и все не успяваше, но нямаше нищо против.

— Защо не? — попита Нют. Понечи да изтъкне, че това може и да не отнеме много време, но някакъв вътрешен глас го посъветва да си затрае. Той порастваше скоростно за кратко време.

Анатема сви рамене — а това не е лесно, докато си обличаш прилична черна пола.

— Тя е писала, че ще е само този път. Нют отвори уста два-три пъти, после каза:

— Не. Не, по дяволите. Не би могла да предскаже това. Не вярвам.

Напълно облечена, Анатема отиде при купчината фишове, извади един и му го подаде.

Не беше просто това, че Агнес бе знаела и се бе изразила чрез най-прозрачния шифър. А и това, че през вековете разни членове на рода Дивайс бяха драскали кратки насърчения в полето отстрани.

Тя му подаде влажната хавлия.

— Дръж — подкани го тя. — Побързай. Трябва да направя сандвичите и да се приготвяме. Той погледна хавлията.

— Това за какво е?

— За душа.

А-ха. Значи го правят и мъжете, и жените. Почувства се доволен, че вече е наясно.

— Но ще се наложи да побързаш — рече му тя.

— Защо? Да не би да трябва да се махнем оттук до десет минути, преди къщата да избухне?

— О, не. Имаме два часа. Но просто почти изразходвах топлата вода. Имаш много хоросан по косата.

Последният порив на бурята стихна около Джасмин котидж. Като придържаше стратегически отпред влажната розова кърпа, вече не пухкава, Нют се заизмъква към студения душ.

* * *

В съня си Шадуел се рее високо над селски мегдан. Насред мегдана е струпана голяма купчина цепеници и сухи клони. Мъже, жени и деца стоят наоколо на тревата със светнали очи, с порозовели бузи, в очакване, развълнувани.

Внезапно раздвижване: десетима мъже вървят през мегдана и водят хубава жена на средна възраст. Сигурно на младини е била поразителна красавица; в сънения ум на Шадуел се промъква думата „темпераментна“. Пред нея върви издирвач на вещици Нютон Пълсифър. Не, не е Нют. Този мъж е по-възрастен и е облечен в черна кожа. Шадуел одобрително разпознава древната униформа на майор от армията.

Жената се изкачва на кладата, извива ръце зад гърба си и я връзват за кола. Кладата е запалена. Тя говори нещо на тълпата, но Шадуел е твърде високо и не чува. Тълпата се скупчва около нея.

Вещица, мисли си Шадуел. Изгарят вещица. Това го стопля. Точно така трябва да бъде. Ето как трябва да бъде.

Само че… Тя поглежда право нагоре, към него, и казва:

— И за тебе се отнася, дърт тъпако неден! Само тя ще умре. Ще изгори до смърт. А това, осъзна Шадуел насън, е ужасен начин да умреш. Пламъците я близват по-нависоко. И жената поглежда нагоре. Вторачила се е право в него, макар и да е невидим. И се усмихва. А после… бумммм! Еква гръм.

Гръмотевица, помисли си Шадуел, когато се събуди с непоколебимото чувство, че някой продължава да го гледа втренчено.

Отвори очи. Тринайсет стъклени очи го зяпаха от различните полици в будоара на мадам Трейси — от най-различни рунтави физиономии.

Озърна се и попадна на нечий настоятелно втренчен поглед. Оказа се неговият собствен.

„Ох — помисли си той, обзет от ужас. — Явно с мен става онова, отделянето от тялото, ей на, мене си виждам, тоя път отидох, та се не видех…“

Загреба трескаво, сякаш плува, в усилие да достигне собственото си тяло и тогава, както става в такива случаи, перспективата щракна и се намести.

Шадуел се отпусна и се зачуди защо ли на някой му е притрябвало да си слага огледало на тавана в спалнята. Тръсна недоумяващо глава.

Надигна се от леглото, обу си ботушите и предпазливо се изправи. Нещо липсваше. Цигара. Бръкна дълбоко в джобовете, извади табакера и се захвана да си я свива.

Сънувал е, знаеше. Не си спомняше съня, но какъвто и да беше той, притесняваше го.