Добри поличби

— Много ясно, че трябва да вземам страна — възрази Пепър. — Всеки трябва да е на страната на нещо.

Адам явно бе стигнал до решение.

— Да. Но според мен можеш сам да си направиш твоя си страна. Мисля, че най-добре ще е да ходите да си вземете колелата — рече той тихо. — Според мен ще е най-добре да отидем да си поприказваме с едни хора.

* * *

Патпатпатпатпатпат, пърпореше моторетката на мадам Трейси по главната. Беше единственото превозно средство, движещо се по тази улица в предградията на Лондон, задръстена с неподвижни коли, таксита и червени лондонски автобуси.

— Никога не съм виждала подобно задръстване — заяви мадам Трейси. — Чудя се дали не е станала катастрофа.

— Съвсем възможно е — отвърна Азирафел. А после:

— Господин Шадуел, ако не ме прегърнете през кръста, ще паднете. Нали разбирате, това нещо не е правено за двама души.

— Трима — измърмори Шадуел, вкопчил едната си ръка в седалката, а другата — в пушката гръмотевица.

— Господин Шадуел, няма да ви повтарям.

— Ш’тряа да спреш, та да си нагодя оръжието — въздъхна Шадуел.

Мадам Трейси надлежно се изкикоти, но спря до бордюра и изключи мотора.

Шадуел се нагласи и неохотно обви с ръце мадам Трейси, а пушката гръмотевица щръкна затъкната помежду им като меч пазител.

Пътуваха в дъжда мълчешком още десет минути, патпатпатпатпат, а мадам Трейси внимателно се прошмугваше между колите и автобусите.

Тя се усети, че очите й се извръщат към спидометъра — доста глупаво, помисли си тя, тъй като той не работеше от 1974 г. насам, а и преди това не се бе справял особено добре.

— Драга ми госпожо, с каква скорост според вас се движим? — попита Азирафел.

— Защо?

— Защото ми се струва, че ако вървим пеш, ще се придвижваме малко по-бързо.

— Е, когато само аз го карам, вдига до двайсет и пет километра в час, но с господин Шадуел трябва да е, ооо, ами около…

— Седем-осем километра в час — прекъсна се тя.

— Предполагам — съгласи се тя.

Зад гърба й се разнесе кашлица.

— Ни мойш ли да забавиш малко таз адска машина, жено? — попита пепеляв глас. От пъкления пантеон — няма нужда да казваме, че той го мразеше целия непоколебимо и праведно — Шадуел хранеше особена омраза към демоните на скоростта.

— В такъв случай — продължи Азирафел — ще стигнем в Тадфийлд след малко по-малко от пет часа. Мадам Трейси се поумълча, а после се обади:

— Колко далече е този Тадфийлд във всеки случай?

— На около шейсет и пет километра оттук.

— Хм — рече мадам Трейси, която някога беше ходила с мопеда на няколко километра оттук, в съседното градче Финчли, да си види племенницата, но оттогава ходеше там с автобуса заради смешните звуци, които моторетката беше почнала да издава по обратния път.

— … всъщност би трябвало да пътуваме със сто и десет, за да стигнем навреме — рече Азирафел. — Хмм. Сержант Шадуел? Сега се дръжте много здраво.

Патпатпатпатпат, и син ореол започна да очертава мопеда и ездачите му с меко сияние като трепкащ остатъчен образ. То ги обгърна.

Патпатпатпатпатпат — мопедът се отлепи тромаво от земята, без нищо видимо да го поддържа, и като се тресеше лекичко, се издигна във въздуха горе-долу на метър и петдесет.

— Не гледайте надолу, сержант Шадуел — посъветва го Азирафел.

— … … — отвърна Шадуел, стиснал здраво клепачи; по сивкавото му чело бе избила пот. Не гледаше надолу. Наникъде не гледаше.

— Да потегляме тогава.

Във всеки високобюджетен фантастичен филм го има онзи момент, когато космически кораб колкото Ню Йорк изведнъж превключва на светлинна скорост. Силно скърцане, все едно стържат с дървена линия по ръба на бюро, ослепително пречупване на светлината и изведнъж звездите се изпъват в тънки линийки, а корабът изчезва. И сега беше съвсем същото, само дето вместо лъскав кораб, двайсет километра дълъг, беше кремава двайсетгодишна моторетка. И нямаше дъгоцветни специални ефекти. И сигурно не вдигна повече от триста километра в час. И вместо пулсиращ вой, който да се хлъзга нагоре по октавите, издаваше само патпатпатпатпат… ВРУУУУУУУШШШ.

Но иначе си беше съвсем същото.

* * *

Там, където M25 — в момента пищящ застинал кръг — пресича M40 към Оксфордшър, се трупаше полиция във все по-обилни количества. Откакто Кроули пресече платната преди половин час, броят на ченгетата се беше удвоил. Поне от страната на M40. Никой не можеше да се измъкне от Лондон.

В добавка към полицаите наоколо стърчаха и още приблизително двеста разни други хора, които оглеждаха M25 с бинокли. Те включваха представители на Армията на Нейно величество, Отряда за обезвреждане на бомби, MI5, MI6, Специалния клон и ЦРУ. Освен това имаше и един продавач на хот-дог.

На всички им беше мокро и студено, и озадачено, и раздразнително с изключение на един полицай, на който му беше мокро, студено, озадачено, раздразнително и бясно.

— Вижте какво. Хич не ми пука дали ми вярвате или не — въздъхна той. — Само ви казвам какво видях. Беше стара кола, ролс-ройс или бентли, от ония тузарските стари модели, и мина по моста.

Един от старшите армейски техници го прекъсна:

— Не може да е минала. Според нашите инструменти температурата над M25 е някъде над седемстотин градуса.

— Или сто и четирийсет под нулата — додаде асистентът му.

— Или сто и четирийсет под нулата — съгласи се старшият техник. — В данните наистина се появява някакво объркване, макар че според мен можем спокойно да го припишем на някаква механична грешка 65 , но остава факт, че не можем да прекараме напряко над M25 дори и хеликоптер. Как, да му се не види, ще ми разправяш, че луксозна стара кола минала отгоре непокътната?

— Не съм казал, че е минала непокътната — поправи го полицаят, който сериозно се беше замислил дали да не напусне столичната полиция и да захване бизнес с брат си, решил да напусне работата си в електроенергетиката и възнамеряващ да почне да развъжда пилета. — Избухна в пламъци. Просто продължи да си върви.

65

Това беше вярно. Нямаше на света термометър, който бихте могли да убедите да показва едновременно +700 и —140 градуса по Целзий: а температурата беше точно тази.

— Ти сериозно ли очакваш някой от нас да повярва…? — подзе друг.

Остър, пронизителен звук, призрачен и странен. Все едно свирят едновременно с хиляда стъклени хармоники, леко разстроени; все едно самите молекули на въздуха стенат от болка.

И вррууушш.

Проплува над главите им, на дванайсет метра нагоре във въздуха, обгърнат в тъмносин ореол, избледняващ до червено по краищата: малко бяло мопедче, а на него — жена на средна възраст с розова каска и вкопчен здраво в нея дребосък с шлифер и предпазна каска в отровнозелено (мопедът летеше твърде високо, за да забележи някой, че дребосъкът е стиснал клепачи, но така си беше).