Добри поличби

— Не, няма такъв — заяви твърдо Анатема.

— О, така ли? Гледал съм филми! Кажи ми една основателна причина да си толкова сигурна.

— Там няма никакви бомби. Нито пък ракети. Това тук всеки го знае.

— Но това е въздушна база! Има писти!

— Те са само за транспортни самолети и тям подобни. Вътре има само комуникационно оборудване. Радиостанции, такива работи. Грам експлозив няма.

Нют се вторачи в нея.

Вижте как Кроули се носи със сто и осемдесет километра в час по M40 към Оксфордшър. Дори и най-решително нехайният наблюдател би забелязал ред странни неща в него. Например стиснатите зъби или матовочервеното сияние, излизащо иззад слънчевите му очила. И колата. Колата си беше явен намек.

Кроули бе поел на път със своето бентли и проклет да е, ако не пристигнеше пак с бентлито. Не че дори някой от ония маниаци на тема коли, дето си има собствен чифт очила за пътуване с автомобил, би познал, че това е класически модел на „Бентли“. Вече не. Нямаше да познаят дори, че изобщо е „Бентли“. Биха се обзаложили петдесет на петдесет, че това чудо някога е било кола.

За начало по нея не беше останала никаква боя. Може и да беше все още черна там, където цветът й не беше ръждив, размазан червеникавокафяв, но това беше матово, въгленовочерно. Пътуваше вътре в своя собствена огнена топка като космическа капсула по време на особено трудно завръщане в атмосферата.

Около металните джанти беше останала тънка кора от спечена, стопена гума, но като забележеше човек, че джантите кой знае как продължават да се въртят на два сантиметра от повърхността на шосето, това май не се отразяваше кой знае колко фатално на окачването.

Трябваше да се е разпаднала още преди километри.

Тъкмо усилието, с което я задържаше да не се разпадне, караше Кроули да скърца със зъби и беше причина за биопространствената обратна връзка, на която се дължаха светещите червени очи. Това и усилието постоянно да си припомня, че не бива да започва да диша.

Не се беше чувствал така от четиринайсти век.

* * *

Атмосферата в кариерата сега беше по-дружелюбна, но все още напрегната.

— Трябва да ми помогнете да се оправя — рече Адам. — Хората се мъчат да го оправят от хиляди години, но сега трябва да го оправим ние.

Те кимнаха услужливо.

— Разбирате ли, работата е там, че, че… ами нали го знаете Мазния Джонсън?

Ония кимнаха. Всичките го знаеха и Мазния Джонсън, и членовете на другата банда в Долен Тадфийлд. Бяха по големи и не особено приятни. Надали минаваше и седмица, без двете банди да се сджавкат.

— Е — продължи Адам, — ние винаги печелим, нали?

— Почти винаги — поправи го Уенслидейл.

— Почти винаги — съгласи се Адам. — И…

— Във всеки случай повече от половината пъти — обади се Пепър. — Щото нали си спомняте, като се вдигна оная патардия за купона на старчоците в градското кметство, когато ние…

— Това не се брои — заяви Адам. — И те го отнесоха също колкото и ние. Ама нали за старците се предполага, че обичат да слушат как играят деца. Четох го някъде. Не виждам що нас трябва да ни хокат само щото старците ни са нещо сбъркани. — Той замълча. — Както и да е… по-добри сме от тях.

— О, че сме по-добри, по-добри сме — съгласи се Пепър. — За това си прав. По-добри сме, дума да няма. Само дето не винаги печелим.

— Само предположете — подзе бавно Адам, — че можем да ги разбием тотално. Да… да накараме да ги изселят някъде или нещо такова. Просто да сме сигурни, че освен нас в Тадфийлд друга банда няма. К’во ще кажете?

— Какво, искаш да кажеш той да е… мъртъв? — обади се Брайън.

— Не. Просто… просто да се е махнал.

Ония се замислиха. Мазния Джонсън си беше житейски факт още откакто пораснаха достатъчно големи, че да се замерят с влакчета играчки. Опитаха се да вкарат някак в ума си представата за свят с дупка във формата на Джонсън в него.

Брайън се почеса по носа.

— Според мен ще е направо върхът без Мазния Джонсън — заяви той. — Спомняте ли си го какво направи на рождения ми ден? А после аз изядох калая.

— Де да знам — рече Пепър. — Искам да кажа, без стария Мазен Джонсън и бандата му няма да е толкова интересно. Като се позамислиш. Със стария Мазен Джонсън и джонсънитите ни е много забавно даже. Сигурно ще трябва да си намерим някоя друга банда ли, що ли.

— На мене ми се струва — рече Уенслидейл, — че ако питате хората в Долен Тадфийлд, ще ви кажат, че най-добре ще е и джонсънитите, и Ония да ги няма.

Дори и Адам сякаш се шокира. Уенслидейл продължи стоически:

— Например клубът на дъртаците. И Пики също. И…

— Ама ние сме добрите… — започна Брайън. Поколеба се. — Е, добре де — рече той. — Ама ха на бас, че и те си мислят, че хич няма да е толкова интересно, ако всичките ни няма.

— Да — съгласи се Уенслидейл. — Тъкмо това искам да кажа. Тукашните хора не ни щат нито нас, нито джонсънитите — продължи той навъсено. — Нали вечно мрънкат, че сме били карали колело или скейтборд по тротоарите им и сме вдигали твърде много шум и не знам какво си. Също както е казал оня в историческите книги. По дяволите двете ви семейства. Това беше посрещнато с мълчание.

— Някоя от ония сините — обади се най-накрая Брайън, — дето пише „Адам Йънг е живял тук“ или нещо такова?

Обикновено подобна реплика би довела до цели пет минути разгорещен спор, когато Ония бяха в подходящо настроение, но Адам усещаше, че не му е времето сега.

— Онова, което всички вие казвате — обобщи той с най-авторитетния си председателски тон, — е, че хич няма да е хубаво, ако Мазния Джонсън бие Ония или обратното?

— Точно така — съгласи се Пепър. — Щото — додаде тя, — ако ние ги бием, сами ще трябва да сме си смъртни врагове. Ще бъде аз и Адам срещу Брайън и Уенсли — и тя се облегна назад. — Всеки има нужда от някой Мазен Джонсън — заключи тя.

— Мда — рече Адам. — Тъкмо това си мислех. Хич няма да е хубаво някой да победи. Тъкмо това си мислех. — Той се втренчи в Кучето или през Кучето.

— На мене ми се вижда съвсем просто — и Уенслидейл също се облегна. — Не виждам що са трябвали цели хиляди години да го проумеят.

— Защото хората, които са се опитвали да го проумеят, са били мъже — заяви многозначително Пепър.

— Не разбирам защо трябва да вземаш страна — опъна се Уенслидейл.