Добри поличби

Война огледа зелената шир наоколо.

— Леле — рече тя, — ама как сме сбъркали пътя…

ГЕОГРАФИЯТА Е НЕМАТЕРИАЛНА.

— Моля, господарю?

ЩОМ АРМАГЕДОН ГО ИМА, ТОЙ Е НАВСЯКЪДЕ.

— Точно така — подкрепи го Глад. — Тука вече не става дума за няколко квадратни километра шубраци и кози. Пак мълчание.

ДА ВЪРВИМ.

Война се прокашля.

— Просто си мислех, че… че той ще дойде с нас… Смърт оправи ръкавиците си.

ТОВА — рече той твърдо — Е РАБОТА ЗА ПРОФЕСИОНАЛИСТИ.

* * *

Впоследствие сержант Томас А. Дайзенбъргър си спомня събитията, случили се на портала, по следния начин:

Голяма генералщабна кола спряла пред портала. Била лъскава и с официален вид, макар че по-късно не бил съвсем сигурен защо си е помислил така, нито пък защо за миг му се е сторило, че е задвижвана от мотоциклетни двигатели.

От нея излезли четирима генерали. Сержантът отново е малко несигурен защо си е помислил така. Имали редовни документи за самоличност. Що за документи за самоличност, той си признавал, че не можел да си спомни, ама били редовни. Козирувал.

И един от тях рекъл:

— Внезапна проверка, войнико.

На което сержант Томас А. Дайзенбъргър отвърнал:

— Сър, не съм информиран що се отнася до предстояща внезапна проверка по това време, сър.

— Разбира се, че не си — потвърдил друг генерал. — Тъкмо затова е внезапна.

Сержантът отново козирувал.

— Сър, разрешете да потърся потвърждение за информацията от командването на базата, сър — рекъл той притеснено.

Най-високият и най-слаб от генералите се поотдалечил малко от групата, обърнал им гръб и скръстил ръце.

Един от останалите обгърнал дружески раменете на сержанта и се привел към него съучастнически.

— Вижте сега… — той метнал кос поглед на табелката с името му — Дайзенбъргър, може би ще ви дам шанс. Това е внезапна проверка, ясно? Внезапна. Това означава да не надуваш свирката в мига, в който влезем, ясно? И да не напускаш поста си. Войник от кариерата като тебе ще разбере това, прав ли съм? — додал той. И намигнал. — Инак ще се намериш в такова изпаднало положение, че ще трябва да викаш „сър“ и на таласъмите.

Сержант Томас А. Дайзенбъргър го зяпнал.

— Редниците — изсъскала дамата генерал.

Според табелката на гърдите й името й било Вуина. Сержант Дайзенбъргър никога досега не бил виждал жена генерал като нея, но без съмнение тя подобрявала положението.

— Какво?

— Редници. Не таласъми.

— Мда. Тъкмо това исках да кажа. Мда. Редници. Разбрано, войнико?

Сержантът обмислил крайно ограничения брой възможности, с които разполагал.

— Сър, внезапна проверка, сър? — рекъл той.

— Надлежностно поставена под поверителност в момента — обади се Глад, който беше прекарал години наред в опити да пробутва това и онова на федералните власти и усещаше как онзи език му се връща.

— Сър, потвърдено, сър.

— Браво на тебе — рече Глад, щом бариерата се вдигна. — Далече ще отидеш — и той погледна часовника си. — Много-много скоро.

* * *

Понякога човешките същества много наподобяват пчели. Пчелите яростно бранят кошера си, стига да сте извън него. Проникнете ли веднъж вътре, работничките един вид приемат, че ръководството е разрешило това, и не ви обръщат внимание; най-различни насекоми авантаджии са се научили да си живеят по мед и масло тъкмо поради този факт. Хората са същите.

Никой не спря четиримата, докато те решително крачеха към една от ниските дълги постройки под гората от радиоантени. Никой не им обърна никакво внимание. Може би изобщо не ги и виждаха. Може би виждаха онова, което беше наредено на съзнанието им да вижда, защото човешкият мозък не е устроен така, че да вижда Войната, Глада, Замърсяването и Смъртта, когато те не искат да ги виждат. Толкова го бива в това, че често успява да не ги види и когато навсякъде гъмжи от тях.

Но алармените системи бяха напълно безмозъчни; те решиха, че виждат четирима души там, където не бива да има хора, и си нададоха вой като едното нищо.

* * *

Нют не пушеше, защото не позволяваше на никотина и алкохола да влизат в храма на неговото тяло или по-точно в малкото уелско методистко ламаринено параклисче на неговото тяло. Ако пушеше, щеше да се задави от дима на цигарата, която в момента е запалил, за да си овладее нервите.

Анатема се изправи целеустремено и приглади омачканата си пола.

— Не се тревожи — рече му тя. — Не е заради нас. Там вътре става нещо.

Тя се усмихна, щом забеляза пребледнялата му физиономия.

— Хайде — подкани го тя. — Това тук не ти е „Окей Корал“ 69 .

— Не е. Едно на ръка, че пушките им са били по-добри — отвърна Нют.

Тя му помогна да се изправи.

— Карай да върви — рече тя. — Сигурна съм, че ще измислиш нещо.

* * *

Неизбежно е приносът на четиримата да не бъде еднакъв, мислеше си Война. Беше изненадана от естествената си склонност към модерните оръжейни системи, къде-къде по-ефикасни от парченцата остър метал, а, разбира се, Замърсяване се изсмя на абсолютно обезопасените и оборудвани със специални системи за контрол уреди. Дори и Глад поне имаше понятие що е това компютър. Докато… е, той не се занимаваше с кой знае какво, освен дето се мотаеше насам-натам, макар че го правеше определено със стил. На Война й беше минавало през ум, че един ден може да дойде краят на Войната, краят на Глада, възможно беше да дойде дори и краят на Замърсяването, и може би тъкмо затова никога не бяха имали четвъртия, най-великия конник за, както бихте могли да се изразите, наше момче. Беше все едно да си имате данъчен инспектор във футболния отбор. Страхотно е, дето той е на ваша страна, разбира се, но не е от хората, с които после ще ви се иска да пийнете и да си побъбрите в бара. С тях не можете да се отпуснете стопроцентово.

69

Мястото, където се е провела известната престрелка между тримата братя Ърп и приятеля им Док Холидей, от една страна, и Клантън и Маклори, от друга, в градчето Тумбстоун. Случката се е превърнала е част от американската митология и е пресъздадена в много уестърни, а мястото днес е туристическа атракция — бел.прев.

Двама войници притичаха през него, докато той надничаше над кльощавото рамо на Замърсяване.

КАКВИ СА ТИЯ НЕЩА, ДЕТО БЛЕЩУКАТ? — попита той с тон на човек, който знае, че няма да разбере отговора, но иска да се вижда, че проявява интерес.

— Седемсегментови дисплеи с течни кристали — обясни хлапакът. Той положи нежно ръце върху банката с релета, които се стопиха, щом ги докосна, а после въведе откос от самокопиращи се вируси, които се пръснаха из електронния етер.

— Съвсем спокойно можех да мина и без тия проклети аларми — измърмори Глад.

Смърт щракна разсеяно с пръсти. Дузина клаксони изгъргориха и утихнаха.

— Не знам, на мене доста ми харесваха — обади се Замърсяване.

Война бръкна в друг метален шкаф. Не беше очаквала нещата да се развият така, трябваше да признае, но когато прокарваше пръсти по електрониката, а понякога и през нея, я обземаше познато усещане. Беше ехото на онова, което чувстваш, стиснал меч в ръката си, и усети тръпката на очакването при мисълта, че този меч обхваща целия свят, както и известна част от небето над него. Той я обичаше.