Кралица на кошмара

Когато спира да се гърчи, въздухът моментално захладнява. Поемам дълбоко въздух и отварям очи; нямам спомен кога съм ги затворил. В помещението е тихо. Когато поглеждам към пещта, тя е спяща и празна, а ако я докосна, знам, че ще е студена, сякаш Анна никога не е била там.

Глава шеста

Дадоха ми нещо против болката. Биха ми някаква инжекция и ми дадоха хапчета за вкъщи. Щеше да е супер, ако можеше направо да се трупясам и да проспя цялата следваща седмица. Но ми се струва, че ще са достатъчни само да ограничат пулсиращата болка.

Майка ми говори с доктора, докато сестрата слага мехлем върху прясно и ужасно болезнено почистените ми изгаряния. Не исках да идваме в болницата. Опитах се да убедя майка ми, че малко отвара от невен и лавандула ще свърши работа, но тя настоя. И в момента, честно казано, доста се радвам, че ми биха тази инжекция. Освен това беше забавно да я слушам как се опитва да измисли обяснение. Инцидент в кухнята или лагерен огън? Избра варианта с лагерния огън, описа ме като малоумник и каза, че съм паднал в жаравата и от паника съм започнал да се въргалям. Ще повярват. Винаги се връзват.

Имам изгаряния втора степен по пищялите и раменете. Това на дланта ми, от финалния удар с камата, е сравнително леко, първа степен, нищо по-сериозно от лошо слънчево изгаряне. Но все пак изгаряне по дланта си е кофти работа. Хубаво ще е постоянно да имам подръка кутийка с леденостудено безалкохолно през следващите няколко дни.

Майка ми се връща с доктора, за да ми сложат марля. Тя е на ръба на истерия, между сълзи и ужас. Пресягам се и хващам ръката . Никога няма да свикне с това. Яде я отвътре, още по-лошо е, отколкото когато трябваше да гледа как същото се случва с баща ми. Но нито веднъж по време на всички лекции, на цялото опяване да се пазя и да внимавам повече не ме е карала да спра. Мислех, че ще настоява след това, което се случи с обиамана миналата есен. Но тя разбира. Не е честно спрямо нея, че се налага, но е по-добре така.

Томас и Кармел се появяват на следващия ден, веднага след училище, като малък кордон, паркирайки в алеята пред къщи, всеки със собствената си кола. Нахълтват, без да чукат, и ме намират на дивана, приятно упоен, да гледам телевизия и да ям пуканки от микровълновата, стиснал торба лед в дясната си ръка.

– Видя ли? Казах ти, че е жив – казва Томас, а Кармел изглежда озадачена.

– Изключен ти е телефонът – казва тя.

– Бях болен и си седя вкъщи. Не ми се говореше с никого. А и си викам, нали сте в училище, където правилникът гласи, че не може фриволно да се пишат съобщения и да се говори по телефона.

Кармел въздъхва и пуска чантата си на пода, преди да се пльосне в едно кресло. Томас се подпира на облегалката на дивана и се пресяга към пуканките.

– Не си бил „болен“, Кас. Обадих се на майка ти. Тя ни разказа всичко.

– Баш болен си бях. Ще бъда и утре. И вдругиден. А сигурно и деня след това.

Поръсвам настъргано сирене чедър в купата с пуканките и я подавам на Томас. Поведението ми започва да лази по нервите на Кармел. Честно казано, сам си лазя по нервите. Но хапчетата притъпяват болката, притъпяват и ума ми достатъчно, че да не ми се налага да мисля за това, което се случи в завода. Не ми се налага да се чудя дали наистина видях това, което видях.

Кармел едва се удържа да не ми чете конско. Виждам многото приятелски съвети, които танцуват по устните . Но е изморена. И разтревожена. Така че, вместо да ми се кара, се пресяга за пуканки и казва, че ще ми носи домашното през следващите няколко дни.

– Благодаря – казвам. – Може и другата седмица да пропусна малко.

– Ама това е последната седмица за годината – казва Томас.

– Именно. Какво ще направят? Ще ме накарат да повтарям ли? Едва ли им се занимава. И те искат просто да издрапат до лятото, както и ние.

Двамата си разменят погледи, сякаш са стигнали до общото заключение, че съм безнадежден случай. Кармел става.

– Няма ли да ни кажеш какво стана? Защо не изчака, както се бяхме разбрали?

Нямам отговор за това. Беше импулс. Повече от импулс, но на тях сигурно им се струва като егоистичен, глупав ход. Че съм бил нетърпелив. Все тая, вече е сторено. Когато се изправих пред този призрак, беше както преди в плевнята. Анна се появи и видях страданията . Видях как изгаря.

– Всичко ще ви кажа. Но после. Когато не съм изпил толкова болкоуспокояващи – усмихвам се и подрънквам с оранжевото шишенце. – Гледа ли ви се филм?

Томас свива рамене и се пльосва на дивана, като заравя ръка в пуканките, без да се замисли. На Кармел са нужни минутка време и няколко въздишки, но в крайна сметка пуска пак чантата си и сяда в един люлеещ се стол.

Въпреки ужаса им да не пропуснат последните учебни дни любопитството им надделява и се появяват на следващия ден около единайсет и половина, малко преди обедната почивка в училище. Мислех, че съм подготвен, но все пак ми се налага няколко пъти да започна отначало, докато им разкажа всичко като хората. Вече го разказвах веднъж днес на майка ми, преди да отиде да пазарува и да разнася окултните си стоки из града. Когато приключих, тя ме гледаше сякаш очаква извинение. Нещо като: „Извинявай, мамо, че едва не ме убиха. Отново.“ Но не успях да го дам. Не беше това важното. Тя просто ми каза, че е трябвало да изчакам Гидиън, и излезе, без да ме погледне в очите. Сега Кармел ме гледа по същия начин. Успявам да изграча:

– Съжалявам, че не ви изчаках. Не знаех, че ще стане така. Не съм го планирал.

– Четири часа си карал дотам. Да не си бил в транс през цялото това време?

– Може ли да се съсредоточим? – намесва се Томас. Прави го внимателно и с обезоръжаваща усмивка. – Станалото – станало. Кас е жив. Малко по-хрупкав от преди, но нали диша?

Да, дишам и определено умирам за болкоуспокояващо. Болката в раменете ми е като нещо живо, което пулсира и ме гори.

– Томас е прав – казвам. – Трябва да измислим какво да правим сега. Трябва да измислим как да помогнем.

– Как да помогнем? – повтаря Кармел. – Първо трябва да разберем какво се случва. Как да сме сигурни, че всичко това не е просто в главата ти. Или илюзия.

– Искаш да кажеш, че си измислям? Забъркал съм си някаква фантазия? Ако е така, защо ми е да го правя по този начин? Защо ще си я представям в кататония и как се хвърля в пещта? Ако такива неща си измислям, значи имам нужда от много сериозна терапия.

– Не казвам, че го правиш нарочно – казва Кармел с извинителен тон. – Просто се чудя дали наистина си видял всичко това. И си спомни какво каза Морфран.

С Томас се споглеждаме. Това, което си спомняме, е как Морфран избълва сума ти дивотии. Въздъхвам.

– Какво искаш от мен тогава? Да си седя тук и да чакам. Ами ако наистина е вярно това, което видях? Ами ако тя е в беда? – пред очите ми изниква образът на ръката върху вратата на пещта. – Не знам дали мога да го забравя. Не и след вчера.

Очите на Кармел са разширени. Ще ми се да не бяхме ходили при Морфран, защото нещата, които той каза, само още повече я изплашиха. Всичките му пози, глупости за могъщи сили, които се увиват около камата, и приказки как злото е на път. Свивам рамене и изохквам.