Кралица на кошмара

– Не. Никога не ми е казвал.

– Ами, сигурно вече е нямало значение, след време. Защото той не го направи.

– Защо не го е направил? Щеше да е по-добре за всички, ако беше. Щеше да е още жив.

Изведнъж спирам и Гидиън ме оставя да довърша мисълта си. Баща ми щеше да е жив. Но други хора нямаше да бъдат. Кой знае колко животи е спасил, отпращайки мъртвите от този свят, както и аз.

– Какво ще правя с Анна? – питам.

– Нищо.

– Нищо? Нали не говориш сериозно.

– Сериозен съм – казва той. – И то много. Това, което се случи с момичето, е трагедия. Всички знаем това. Но ти трябва да го преодолееш и да си вършиш работата. Спри да поемаш отговорности, които не са твое задължение.

Той прави пауза, но аз не отговарям. Каза почти същото като Морфран и това кара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.

– Тезеус, ако някога си ми имал доверие, повярвай ми сега. Просто си върши работата. Продължи постарому и забрави за това момиче, и тогава всички ние няма от какво да се страхуваме.

Изненадвам почти всички, като се връщам в училище. Явно Кармел вече е разпространила новината, че съм болен. Затова ми се налага да търпя озадачени въпроси, а когато питат за подутото и бинтовано рамо (крайчето на бинта се подава над яката ми), стискам зъби и им разказвам, че съм имал инцидент с лагерен огън. Тогава, на момента, ми се беше сторило смешно, но сега ми се ще майка ми да беше избрала история, от която да не се чувствам като пълен тъпак.

Можех да си остана вкъщи, както възнамерявах. Но да се търкалям из празните стаи като самотно, побъркано стъклено топче, докато майка ми обикаля града с доставки за клиенти и окултни магазини, не влиза в представите ми за добре прекарано време. Не ми се гледаше телевизия по цял ден, чакайки Анна да изпълзи от екрана като покритото с плесен момиче от „Предизвестена смърт“. Затова се върнах, решен да попия всичкото знание, което учителите могат да ми предадат в края на тази предпоследна година. Нещо като да те ритнат в пищяла, за да се разсееш от счупената си ръка. Но сега, във всеки коридор и във всяка класна стая, мисля само за Анна. Нито един от последните уроци за годината не е толкова интересен, че да я отпрати. Дори г-н Диксън, любимият ми учител, само ни разказва телеграфно за последствията от Седемгодишната война. Съзнанието ми се отнася и отново я пуска да влезе, а гласът на Гидиън гръмва между ушите ми. „Спри да поемаш отговорности, които не са твое задължение. Остави я.“ Или пък бяха думи на Морфран? Или на Кармел?

Но начинът, по който Гидиън го каза, че стига да забравя за нея, и тогава няма от какво да се страхуваме… не знам какво значи това. Той каза да му имам доверие и аз го правя. Каза, че не е възможно тя да е тук, и аз му вярвам.

Но какво ако тя има нужда от мен?

– Значи едва ли не са ни подарили на Англия.

– А?

Премигвам. Приятелката на Кармел, Натали, е обърнала стола си към мен и е присвила очи, сякаш ме изучава. После свива рамене.

– Сигурно си прав.

Хвърля поглед към г-н Диксън, който е седнал зад катедрата и рови нещо в лаптопа си.

– На него сигурно вече не му пука дали ще дискутираме войната, или ще си говорим наши си неща. И така…

Тя въздъхва, изглеждайки сякаш се иска да седеше до някой друг, който и да било.

– Ще ходиш ли с Кармел на партито за завършването?

– То не е ли само за абитуриенти? – питам.

– И какво от това. Няма да ти искат лична карта и да те изритат, ако не си – присмива се тя. – Освен ако не си заек. Дори Томас може да дойде. Кас? Кас?

– Да – чувам се да казвам.

Но не точно. Защото лицето на Нат вече не е нейното. А това на Анна. Устните се движат с нейните, но не и изражението. То е като маска.

– Много странно се държиш днес – казва тя.

– Извинявай. Трябва да си изпия хапчетата – промърморвам и ставам от чина.

Г-н Диксън дори не забелязва, че излизам от стаята.

Когато Томас и Кармел ме намират, седя в средата на тихата сцена на актовата зала и се взирам в празните седалки със синя тапицерия – празни освен една. Учебникът и тетрадката ми по тригонометрия са прилежно наредени едни върху други, за да ми напомнят къде трябва да бъда.

– Да не е изпаднал в кататония? – пита Томас.

Дойдоха преди няколко минути, но аз не им обръщам внимание. Ако ще игнорирам една приятелка, тогава защо да не игнорирам всичките си приятели.

– Здрасти – казвам.

Звуците от движенията им ехтят в празния училищен салон, когато оставят учебниците си и се качват на сцената.

– Добре се скатаваш – казва Кармел. – Но не съвсем. Нат каза, че си се държал много странно по време на дискусията в час по история.

Свивам рамене.

– Лицето на Анна се появи върху нейното, докато говореше. Мисля, че проявих прилична доза спокойствие.

Разменят си един от тези все по-чести погледи, докато сядат от двете ми страни.

– Какво още видя? – пита Томас.

– Боли я. Сякаш я измъчват. Беше в стаята ми снощи. Имаше рани, които се отваряха и затваряха по ръцете и раменете . Нищо не можех да направя, за да помогна. Не беше от плът и кръв.

Томас побутва очилата на носа си.

– Трябва да разберем какво става. Това е… това е мега гадно. Сигурно има някакво заклинание, нещо, което да ни разкрие…

– А може би сега не е време за мистицизъм – намесва се Кармел. – Може би ни трябва нещо друго, не знам, психолог например?

– Ще го наблъскат с лекарства. Ще му кажат, че страда от хиперактивност и дефицит на вниманието или нещо такова. Освен това Кас не е луд.

– Не искам да ви сдухвам, но шизофренията може да се отключи във всеки един момент – казва тя. – Всъщност доста често се проявява на нашата възраст. А халюцинациите изглеждат точно толкова реални, колкото ти и аз.

– Защо въобще говориш за шизофрения? – изпърпорва Томас.

– Не казвам, че е това! Но той преживя сериозна загуба. Може нищо от това да не е реално. Ти да си виждал нещо? Усети ли нещо странно, както каза дядо ти?

– Не, но съм малко назад с уроците по вуду. Наблягах на тригонометрията.

– Просто казвам, че невинаги става дума за духове и магия. Понякога призраците са в главата ти. Което не ги прави по-малко реални.

Томас кима и поема въздух.

– Добре, за това си права. Но все пак мисля, че да го пратим на психо ще е грешка.

Кармел изръмжава.

– А защо първото, което ти идва наум, е заклинание? Защо си толкова сигурен, че причината е свръхестествена?

Това е най-близкото нещо до спор, което съм чувал от Томас и Кармел. И колкото и специален да се чувствам, като слушам приятелите ми да се карат дали имам психическо заболяване или не, започва да ми се иска да се върна в час.

„Спри да си вреш носа, където не ти е работа, преди някой да ти го отреже. Нещо друго се разгръща около теб, като буря.“