Кралица на кошмара

– Добре – казва Томас. Кима на Кармел и взима ръката в своята. – Според мен само се заблуждаваме, ако си мислим, че имаме избор. Каквото се случва, се случва въпреки нас и не мисля, че ще спре. Освен ако наистина не унищожим камата.

Малко след това си тръгват, а аз прекарвам следобеда надрусан с обезболяващи, като се опитвам да не мисля за Анна и какво може да се случва с нея. Постоянно си гледам телефона, чакам Гидиън да се обади, но той не го прави. И часовете се нижат.

Когато майка ми се прибира привечер, ми прави безкофеинов чай и слага лавандула, за да лекува раните отвътре. Не е отвара. Няма заклинания. Вещерството и фармацевтиката не се смесват. Но и без допълнителна магия чаят ми действа облекчаващо. Плюс това вече изпих още едно хапче, защото имах чувството, че раменете ми имат намерение да се откачат от тялото. Вече усещам ефекта и ми се ще да пропълзя под завивките и да се събудя в неделя.

Когато влизам в спалнята си, наполовина очаквам Тибалт да се е свил на тъмносиньото ми одеяло. И защо не? Щом като мъртвата ми приятелка може да се завърне от другата страна, тогава сигурно и убитата ми котка може. Но там няма нищо. Намъквам се в леглото и се опитвам да наместя удобно възглавниците. За нещастие изгорените рамене правят това почти невъзможно.

Когато затварям очи, хлад започва да пълзи по краката ми. Температурата в стаята рязко е паднала, като че ли някой е отворил прозорец. Ако въздъхна, сигурно ще се вдигне облаче пара. Под възглавницата камата на практика звънти.

– Не може наистина да си тук – казвам на глас, убеждавайки сам себе си. А може би за да го превърна в истина с волята на думите си. – Ако наистина беше ти, нямаше да е по този начин.

Откъде знаеш, Касио? Нито веднъж не си бил мъртъв? Аз съм била мъртва много пъти.

Оставям очите ми да погледнат напред, само колкото да видя босите крака в ъгъла до гардероба ми. И още малко, до белия подгъв на роклята под коленете. Не искам да гледам по-нагоре. Не искам да видя как троши собствените си кости или как се хвърля през прозореца ми. А и шибаната кръв може да си стои вътре в носа , благодаря ви за вниманието! Така е по-ужасяваща, отколкото преди с черните вени и извиващата се коса. Знаех как да се справям с Анна в рокля от кръв. Тази празна черупка на Анна Корлов… не я разбирам.

Фигурата в ъгъла е наполовина в сянка и не е по-телесна от лунната светлина.

– Не може да си тук. Няма как. Защитното заклинание на майка ми все още действа в тази къща.

Правила, правила, правила. Вече няма правила.

А, така ли. Така ли е вече? Или си просто плод на въображението ми, както казва Кармел? Може би ти дори не си ти. А си само измама.

– Цяла нощ ли ще стоиш там? – питам. – Искам да поспя малко, така че ако има нещо умопомрачително гадно, което искаш да ми покажеш, давай и да се свършва.

Поемам остро въздух и голяма буца се надига в гърлото ми, когато краката тръгват към леглото ми с малки, влачещи се стъпки. Идва толкова близо, почти мога да я докосна. После се навежда и сяда до краката ми, а аз виждам лицето .

Очите на Анна са си нейните очи и тази гледка ме отрезвява от всички лекарства, все едно някой ми е изсипал ледена вода в пазвата. Изражението на лицето е точно както е в представите ми. Сякаш ме познава. Сякаш помни. Взираме се един в друг много дълго време. Тръпка минава през цялото тяло и то премигва като кадър от стара лента.

– Липсваш ми – прошепвам.

Анна затваря очи. Когато ме поглежда отново, очите са кръвясали. Вълна от болка минава през нея и тя стиска зъби, когато въображаеми рани се отварят и затварят по гръдния кош и ръцете като гротескни цветя, които разцъфват в червено и пак изчезват.

Нищо не мога да направя, за да помогна. Дори не мога да държа ръката . Тя не е тук наистина. Раните горят раменете ми и аз потъвам отново във възглавницата и известно време седим безмълвни в споделена болка. Държа очите си отворени, колкото мога да издържа, защото тя иска да видя всичко това.

Глава седма

Накрая ми писва да чакам и сутринта звъня отново на Гидиън. Около половин минута чувам само сигнала за свободно и започвам да се чудя дали нещо се е случило с него, когато той вдига.

– Гидиън? Къде беше досега? Получи ли съобщението ми?

– Рано тази сутрин. Щях да се обадя, но при вас беше нощ. Звучиш ужасно, Тезеус.

– Трябва да видиш как изглеждам.

Като измърморвам последното, прокарвам бавно длан през лицето си. Още откакто бях малък, Гидиън винаги можеше да реши всеки проблем. Когато имах въпроси, той знаеше отговорите. Той беше и човекът, към когото баща ми се обръщаше за съвет, когато нещата загрубеят. Той имаше собствена магия, появяваше се в детството ми в точните моменти, влизаше през вратата в елегантен костюм и ми носеше да пробвам някаква странна английска храна, а после пак изчезваше. Винаги когато видех очилатото му лице, знаех, че всичко ще бъде наред. Но този път имам чувството, че не иска да ме изслуша.

– Тезеус?

– Да, Гидиън?

– Кажи ми какво стана.

Какво стана. Звучи толкова лесно. Сигурно седях в леглото поне четири часа с Анна, гледах как кожата се свлича, а очите кървят. В някакъв момент преди зазоряване съм заспал, защото, като се събудих, вече беше сутрин и бях сам в леглото.

А сега е ден, слънцето е на макс, което създава това нелепо чувство, че всичко е наред. Отпраща всичко, което се случва в мрака, на милиони километри. Кара го да изглежда невъзможно и въпреки че споменът за раните на Анна е пресен и гледката как гори в онази пещ е запечатана завинаги в съзнанието ми, на дневната светлина всичко това изглежда почти като измислица.

– Тезеус?

Поемам дълбоко дъх. Застанал съм на верандата ни и утрото е тихо, с изключение на скърцането на дъските под краката ми. Няма вятър, слънцето вдъхва живот на листата и затопля материята на ризата ми. Вниманието ми е привлечено от празното пространство между храстите, където видях Анна да стои и да се взира в къщата.

– Анна се върна.

От другата страна на телефонната линия нещо издрънчава на пода.

– Гидиън?

– Не може да се е върнала. Не е възможно!

Гласът му става нисък и отчетлив, а някъде в мен едно петгодишно момче се свива. След всички тези години гневът на Гидиън все още има влияние над мен. Една остра дума от него и се превръщам в кученце с подвита опашка.

– Възможно или не, тя е тук. Търси контакт с мен, сякаш вика за помощ. Не знам как. Но трябва да разбера какво да правя.

Думите се отронват без нотка на надежда. Изведнъж всичко се стоварва върху мен – толкова съм изморен. Чувствам се толкова стар. В съзнанието ми изплуват думите на Морфран да унищожим камата, да я претопим и да я хвърлим някъде надълбоко. Тази мисъл е без връзка с всичко останало, но е успокояваща и ми става приятно, като си мисля за Томас и Кармел, а и за още нещо, ако позволя на съзнанието си да отплава по-далеч. Нещо, което казах веднъж на Анна относно възможностите. И за изборите.

– Мисля, че е камата – казвам. – Мисля, че нещо се случва с нея.

– Не обвинявай камата. Тя е оръжие в твоите ръце. Не забравяй това – казва той, гласът му е строг.

– Никога не го забравям. Дори за минута. Не и откакто татко умря.

Гидиън въздъхва.

– Когато срещнах баща ти – казва той, – той не беше много по-голям, отколкото си ти сега. Разбира се, далеч не беше работил с камата толкова дълго, колкото ти. Но си спомням как си помислих, че изглежда много по-стар. Знаеш ли, имаше един момент, в който той искаше да се откаже.