Кралица на кошмара

– Да не се паникьосвате – усмихва се нервно Томас.

Подхвърля нещо, което блести. Когато поглеждаме, в ръцете е неговата запалка „Зипо“.

– Малко е трудно да се обясни. Барабанът е инструмент, с който да намерим път към другата страна. Морфран казва, че най-важното е да уцелиш ритъма, нещо като да настроиш радиото на точната честота. Веднъж като го намеря, трябва кръвта да ни преведе през портала. Кръвта на този, който търси. Кръвта на Кас. Ще трябва да го направиш така, че да капе по камата му, която ще сложим в центъра на кръга.

– Какво имаш предвид аз да го направя? – ахва Кармел.

– Ами, не може той да го направи, а аз ще съм в транс – казва Томас сякаш отговорът е очевиден.

– Ще се справиш – казвам на Кармел. – Само се сети как те изложих на срещата с Кайт. И ще ти е кеф да ме резнеш.

Тя не изглежда много уверена, но когато Томас подава камата, я взима.

– Кога? – пита тя.

Томас отвръща с крива усмивка.

– По-скоро се надявам сама да усетиш.

Усмивката му леко ме сдухва. За пръв път, откакто дойдохме тук, ми прилича на „нашия“ Томас. Обикновено, когато изпълнява заклинание, е много съсредоточен и сериозен и изведнъж ми се струва, че в момента няма представа какво точно прави.

– Опасно ли е? За теб имам предвид – питам го.

Той свива рамене и маха с ръка.

– Не се тревожи. Трябва да разберем какво става, нали? Преди да се наложи да те пратим в лудница. Хайде, да започваме. Кармел – казва той и я поглежда, – ако нещо се обърка, трябва да изгориш кръвта по камата на Кас. Просто вдигни камата и изгори кръвта от острието. Разбра ли ме?

– Защо трябва да съм аз? Не може ли Кас да го направи?

– По същата причина, заради която ти трябва да го порежеш. Защото технически ти не си част от ритуала. Не знам какво ще се случи с Кас или с мен, когато започне.

Кармел трепери, въпреки че не е чак толкова студено. На върха на езика е да се откаже, така че преди да има време да го направи, вадя камата от задния си джоб, махам ножницата и я поставям на земята.

– Камата е като морски фар, както каза Рийка – обяснява Томас. – Да се надяваме, че Анна ще го види, за да дойде при нас.

Той бърка в брезентовата си чанта и вади снопче ароматни пръчици, които протяга към Кармел, за да може тя да ги запали, след това ги духва, преди да ги забие в меката пръст около себе си. Изброявам седем. Ароматен дим се вдига на светлосиви спирали. Той поема дълбоко дъх.

– И още нещо – казва той, като взима барабана. – Не напускайте кръга, докато всичко не приключи.

Изражението му казва „няма страшно“, а на мен ми се иска да му кажа да внимава, но цялото ми лице е като парализирано. Дори да мигна си е приключение.

Той завърта китка и удря барабана; звукът е ритмичен, нисък и плътен. Звучи тежко, със силно ехо и въпреки че съм почти сигурен, че Томас няма музикално образование, всеки удар е точно на мястото си. Звучи като по партитура, дори когато сменя темпото и дължината на удара. Минава време. Колко точно – не знам. Може би половин минута, може би десет. Звукът от барабана притъпява сетивата ми. Въздухът е тежък от аромата на пръчиците и сякаш нещо се плиска в главата ми. Поглеждам Кармел. Тя мига на парцали, а няколко капчици пот са се появили на челото , но иначе изглежда съсредоточена.

Дишането на Томас е забавено и плитко. Звучи като част от ритъма. Пауза, удар. Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. После започва отначало, този път по-бързо и по-ниско. Димът от пръчиците потрепва. Нещо се случва. Той намира пътя.

– Кармел – прошепвам и протягам ръка над камата, която лежи в пръстта.

Тя хваща китката ми и долепя ножа на Томас до дланта ми.

– Кас – промълвява тя и клати глава.

– Давай, всичко е наред – казвам аз, а тя преглъща с мъка и хапе устна.

Острието се впива в месото на дланта ми, първо тъп натиск, а после кратко, парещо ужилване. По камата ми покапва кръв, размазва се по острието. Почти започва да цвърчи. А може би наистина цвърчи. Нещо се случва във въздуха; той се увива около нас като змия, а над ритъма на барабана в ушите си усещам свистенето на вятър, само дето няма никакъв вятър. Димът от пръчиците не трепти, а се издига право нагоре на спирали.

– Това очакваше ли се? – пита Кармел.

– Не се тревожи. Всичко е наред – отговарям, но нямам представа.

Каквото и да става, работи… макар и не съвсем. Случва се, но твърде бавно. Усещането в кръга е, че нещо иска да избяга от клетка. Въздухът е тежък и оскъден и ми се ще да имаше луна, за да не е такава скапана тъмница. Не трябваше да гасим лагерния фенер.

Кръвта все още капе от ръката ми по камата. Не знам колко е изтекла. Не може да съм загубил толкова много, но мозъкът ми не работи много добре. Едва виждам през дима, а нямам спомен откога е така, нито мога да си представя как толкова дим може да идва от седем миризливи пръчици. Кармел казва нещо, но не я чувам, въпреки че ми се струва, че крещи. Камата сякаш пулсира. Да я гледам покрита с моята кръв е странно, образът е почти изкривен. Моята кръв по камата. Моята кръв вътре в нея. Барабанът звучи, а дишането на Томас се носи по въздуха… а може би е моето дишане, ударите на моето сърце, блъскащи в ушите ми.

Гадене с дебели пръсти се набира по гърлото ми. Трябва да направя нещо, преди тотално да ме е завлякло или преди Кармел да се паникьоса и да напусне кръга. Ръката ми се стрелва към барабана и натиска опънатата кожа. Не знам защо. Просто някакъв странен импулс. Докосването оставя мокър червен отпечатък. За момент се очертава, ярък и дивашки. После потъва в повърхността на барабана, изчезва, сякаш никога не е бил там.

– Томас, приятелю, не знам колко още мога да издържа – прошепвам.

Едва различавам отблясъка на очилата му през дима. Той не ме чува.

Писък на момиче разцепва въздуха, див и брутален. И това не е Кармел. Звукът минава през тъпанчетата ми като сатър и още преди да видя първите кичури виеща се коса, знам, че Томас е успял. Намерил е ритъма на Анна.

Когато започвахме, се опитах да не го мисля много, да не си позволявам да имам очаквания. Оказва се, че не е имало нужда. Не бих могъл да си представя гледката, която сега е пред мен.

Анна избухва в кръга, сякаш барабанът на Томас я е издърпал от друго измерение. Тя разсича въздуха като свръхзвукова вълна и се блъска в някаква невидима повърхност на около метър над земята. Не тихото момиче, облечено в бяло, е призовал той, а богинята с черни изпъкнали вени, чудовищна и красива, пропита с кръв. Черна коса се носи зад нея като облак и ми се завива свят. Тя стои пред мен, от нея се стича чернилка и в момента не мога да си спомня какво или защо трябваше да кажа. Кръвта капе от роклята , но не пада в пръстта, защото тя не е наистина тук. Просто гледаме през отворен прозорец.

– Анна… – прошепвам.

За момент тя оголва зъби, а черните като моторно масло очи се разширяват. Но вместо да отговори, тя клати главата си и затваря очи. Юмруците блъскат по невидимата преграда.

– Анна – този път по-силно.

– Не, не си тук – казва тя, взирайки се надолу, и облекчение изпълва гърдите ми, а вътрешностите ми сякаш омекват и се отпускат.

Тя ме чува. Това е нещо.

– И ти не си тук – казвам.

Това да я виждам пред себе си. Въздействието. Не че съм забравил, но да я видя отново просто ме отвява. Приведена е, в защитна позиция, като съскаща котка.