Кралица на кошмара

– Каза, че я подготвят да заеме мястото ми.

– Знаех си, че не трябва да имаш доверие – възкликва Томас и се обръща към Кармел. – Разбрах го още в минутата, когато се опита да го прокълне в уличката.

– Виж, само защото са я отглеждали за тази позиция, не значи, че тя ще се опита да я открадне. Джестин не е проблемът. Можем да имаме доверие.

Томас очевидно мисли, че съм тъпак. Кармел засега сдържа преценката си.

– Аз мисля, че можем. И по-добре се надявайте да можем. Утре тя ще ни води през планините на Шотландия.

Кармел отмята глава.

– Не е нужно да казваш „планините на Шотландия“ с престорен акцент. Знаеш, толкова добре, колкото и ние, че това не е шега. Кои са тези хора? В какво се забъркваме?

– Не знам. Там е проблемът. Но не очаквайте да се зарадват, че ме виждат.

Това е меко казано. Все си мисля за начина, по който Джестин говореше, като излязохме от параклиса в Тауър ъф Лондон и за благоговението, с което гледа камата. За тези хора аз съм извършил светотатство.

– Ако те искат Джестин да поеме нещата, какво означава това за теб? – пита Кармел.

– Не знам. Разчитам на мисълта, че уважението им към камата се простира поне частично и върху кръвната линия на първия воин.

Поглеждам Томас.

– Но като разберат какво искам да направя с Анна, ще се борят против това. Няма да е зле да мога да разчитам на вуду мрежата на Морфран като скрит коз.

Той кима.

– Ще му кажа.

– И след като го направиш, вие двамата трябва да останете тук. Чакайте ме у Гидиън. Той ще ми пази гърба. Не искам и вие да се замесвате.

Лицата им са бледи. Когато Кармел плъзва ръката си в тази на Томас, виждам, че трепери.

– Кас – казва нежно тя и ме поглежда право в очите. – Млъкни.

Глава двадесета

Пътуването с влак ми се струва дълго. Което е обратно на очакваното. Мислех, че ще ми се стори кратко и твърде скоро, че ще съм с опънати нерви, чудейки се какво ще открия на другата гара. Предупредителните речи на майка ми и на Морфран и на Гидиън се въртят между ушите ми. Чувам и баща ми да ми казва, както винаги, че никога няма причина да не те е страх. Той казваше, че страхът те прави концентриран, че те кара да се държиш здраво за живота си. Пулсът ти се забързва, за да напомни на ума колко е важно да запази този пулс в тялото. Може би това е единственият съвет от него, който не послушах. Настрахувах се в годините след смъртта му, стига ми. А и когато си мисля за смъртта му, не искам да си го представям как умира изплашен.

Отвън няма нищо друго освен дълги участъци зелени поляни, очертани от дървета. Провинцията все още е пасторална и ако видя някоя карета да се клатушка из полето, няма и да мигна. Зеленината е толкова много, че сякаш е безкрайна. Градът бързо избледня зад нас, след като тръгнахме от гара Кингс Крос.

Седя до Джестин, която е притихнала и е опъната като лък. Сигурно този момент е чакала цял живот. Да заеме мястото ми. Тази мисъл засяда в гърлото ми. Ако това е цената, ще я платя ли? Ако това трябва да направя, за да спася Анна, ако отидем там и всичко, което те поискат в замяна е любезно да им предам камата на баща ми, ще го направя ли? Не съм сигурен. Не съм си представял, че няма да бъда сигурен.

Срещу нас в купето Кармел и Томас седят един до друг. Казват си по нещо от време на време, но основно гледат през прозореца. Откакто Кармел се появи тук, чувството е сякаш се преструваме, опитвайки се да върнем старата динамика, когато е очевидно, че вече не е същото. Но ще продължаваме да се опитваме, докато нещата пак се наредят.

Съзнанието ми се отнася към Анна и образът разцъфва толкова ярко във възприятията ми, че почти виждам отражението в прозореца. С мъка премигвам и отпращам това видение.

– Защо не искаш да мислиш за нея? – пита Томас и аз подскачам.

Сега е седнал до мен и се е навел над подлакътника между седалките. Глупавият шум от влака. Кармел е легнала напреки на седалките, а през една седалка от мен Джестин също е заспала, свита и положила глава върху сака си.

– Тя е причината за всичко това – казва той. – Така че какви са тези чувства за вина сега?

Присвивам очи. Бърка се в главата ми в най-неподходящите моменти.

– Един бъдещ семеен живот с теб би бил много досаден за Кармел.

– Кармел откри начин да ме блокира през повечето време – той свива рамене. – Ти явно не. Та?

– Не знам – въздишам. – Когато си мисля за нея, забравям много неща.

– Като например?

Той знае, че не ми се говори за това. Дори ми е трудно да подредя собствените си мисли.

– Може ли просто да си мисля глупостите, които ми минават през главата, и ти да ме разбереш?

– Само ако искаш да ми потече кръв от носа и никога да не спре – ухилва се той. – Просто… говори.

Сякаш това е най-простото нещо на света. Думите толкова отдавна се надигат в гърлото ми, че ако отворя уста, кой знае колко ще избълвам.

– Добре. Първо, обиамана. Ако съм прав, значи и той е там. И всички помним как ми срита задника последния път. Сега сритва дори нейния. Второ, кой знае в какви макиавелски глупости ще се набутам с ордена? Джестин каза, че ще има цена, и нямам съмнение за това. А го има и този тест, към който се движим с вързани очи.

– Нямаме избор – казва Томас. – Часовникът тиктака. Предпазливостта вече е лукс.

Изсумтявам. Ако предпазливостта е лукс за мен, няма проблем. Знам цената, която съм готов да платя. Томас и Кармел не са част от нея, но може и те да бъдат замесени, без да мога нещо да направя.

– Виж – казва той. – Ситуацията е мрачна. Може би дори непрогледна, ако искаш да сме наистина драматични.

Усмихва се.

– Но недей да се чувстваш виновен, че нямаш търпение пак да я видиш. Аз се вълнувам, че ще я видя пак.

В очите му няма съмнение. Той е напълно уверен, че планът ще ни докара от точка А до точка Б и всичко ще мине по вода, в която се отразява дъга, и по мед и масло на каци. Сякаш тотално е забравил колко много хора бяха убити заради мен миналата есен.

Сменихме влакове в Глазгоу и най-после дебаркирахме на Лох Етив – разточено, протегнало се синьо езеро, което отразява небето с тайнствена неподвижност. Когато го пресичахме с ферибота към северния бряг, не можех да се отърся от мисълта за дълбините под лодката, представата как това отражение на небето и облаците само крие цял свят на тъмнина, на подводни пещери и неща, плуващи из тях. Радвам се, че преминахме отсреща, на твърда земя. Навсякъде има мъх и въздухът е влажен, прочиства дробовете ми. Но дори сега усещам езерото зад рамото си, неподвижно и зловещо като прозяващите се челюсти на капан. Сто пъти предпочитам Горно езеро с всичките му бушуващи вълни. Водата там поне не крие агресията си.