Кралица на кошмара

Джестин е извадила телефона си. Периодично проверява за съобщения от Гидиън, но по-скоро не очаква да има.

– Мобилните услуги на север са малко на късмет – каза тя.

Сега прибира телефона и раздвижва врата си, протяга се, след като с часове във влака е спала във формата на Q. Косата е пусната свободно по раменете. Всички сме облечени с удобни дрехи на няколко ката и със спортни обувки, нагърбили сме раници и изглеждаме за пред света като планинари, което предполагам е често срещано тук. Единственото нещо, което ни издава, са нервните ни, ощипани изражения. Групичката ни лъха много силно на чужденци на непознато място. Свикнал съм да се окопитвам бързо на нови места. Бог ми е свидетел колко пъти съм се местил. Може би това че пуснах корени в Тъндър Бей, е притъпило тази ми способност. Това да разчитам за всичко на Джестин също не ме устройва, но нямам друг вариант. Поне се справя добре да разсейва Томас и Кармел от това, което предстои, като им разказва цветисти местни истории. Говори за древни герои и верни хрътки, разправя ни за пича от „Смело сърце“ и къде провеждал срещите си. До момента, в който ни вкарва в една кръчма за пържени картофки и бургери, осъзнавам, че и мен ме е накарала да забравя всичко останало.

– Радвам се, че вие двамата сте се разбрали – казва Джестин, поглеждайки Кармел и Томас през масата. – Много сладка двойка сте.

Кармел се усмихва и оправя косата си, вързана на спортна опашка.

– Мне – казва тя и го сръгва. – Той е твърде красив за мен.

Томас се ухилва, хваща ръката и я целува. Понеже току-що пак се събраха, съм готов да им простя тази ПДЧ5.

Джестин се ухилва и поема дълбоко въздух.

– Май е по-добре да останем тук за през нощта и да тръгнем утре сутрин. Има стаи на горния етаж, а утре ни чака доста катерене.

Повдига вежди към Томас и Кармел.

– Вие как предпочитате да са стаите? Вие двамата и ние двамата? Или момчета в едната, момичета в другата?

– Момчета в едната – казвам бързо.

– Добре. Ей сега се връщам.

Джестин става, за да уреди спането, и ме оставя с моите приятели, които ме зяпат с отворена уста.

– Какво беше това? – пита Кармел.

– Какво беше какво?

Както обикновено, не ми се получва да се правя на тъп.

– Има ли нещо? – тя кима с глава в посока на Джестин. Но после си отговаря сама. – Не.

Обаче оглежда Джестин, преценявайки точно колко привлекателна е.

– Разбира се, че няма – казвам.

– Разбира се, че няма – повтаря Томас като ехо. Но после присвива очи. – Въпреки че Кас си пада по момичета, които могат да му сритат задника.

Смея се и го изпържвам с поглед.

– Джестин не ми е сритала задника. А и сякаш Кармел не може да срита твоя?

Смеем се и продължаваме да хапваме, а настроението е в един нюанс по-светло. Но когато Джестин се връща на масата, избягвам да я гледам, просто така, да се знае.

Лежа в тъмното с отворени очи. В стаята няма светлина освен едно меко синьо сияние, което се процежда през прозореца. Томас хърка в леглото до моето, но не е като да реже дъски. Не ме събуди той. Не ме събуди и кошмар. Няма адреналин в кръвта ми, няма нервни спазми в краката ми. Шепот. Помня, че имаше шепот, но не мога да определя дали беше това, което сънувах, или това, което ме събуди. Завъртам поглед към прозореца, поглеждам навън към езерото. Но не е това. Разбира се, че не е. Няма езерото да се вдигне да ни гони, без значение колко неща е потопило и удавило. Сигурно просто са нервите ми. Но докато си го мисля, все пак пускам крака над ръба на леглото, обувам си дънките и вадя камата изпод възглавницата. „Слушай инстинкта си“ е кредото, което винаги ми е вършило най-добра работа, а инстинктът ми казва, че има причина изведнъж да се събудя посред нощ. И съм напълно буден, сякаш не съм заспивал. Дори не трепвам от сухия хлад на пода под босите ми крака.

Когато отварям вратата на стаята ни, коридорът е тих. Това е почти невъзможно; винаги има някакъв звук отнякъде, самата сграда леко шуми или поне някой хладилник. Но сега е абсолютна тишина и това ми изглежда като прикритие за нещо.

Светлината е оскъдна. Независимо колко широко отварям очи, в тях не влиза достатъчно, за да виждат, и само си припомням бегло разположението на коридора и пътя, по който дойдохме до стаите си. Завихме два пъти наляво. Кармел и Джестин продължиха; вратата на стаята им е зад ъгъла. Камата потрепва в дланта ми; дървената дръжка се хлъзга леко по кожата ми.

Някой изпищява и аз се втурвам към звука. Кармел ме вика. После изведнъж млъква. Когато гласът рязко секва, адреналинът ми се качва на макс. След две секунди съм пред отворената врата на стаята им, присвил очи от светлината на лампата до леглото на Джестин.

Кармел е права, свила се е до стената. Джестин все още е в леглото, но е седнала с изправен гръб. Погледът е фиксиран някъде в противоположна посока, а устните се движат пъргаво от келтски напев, гласът излиза равен и уверен от гърлото. В средата на стаята стои жена с дълга бяла нощница. Сплъстена коса се спуска на русо-бели спирали над раменете и по гърба . Очевидно е мъртва, кожата е по-скоро лилава, отколкото бяла, и е покрита с дълбоки бръчки, само дето това не са бръчки от старост. Набръчкана е като да е била оставена да гние във вана.

– Кармел – казвам и протягам ръка към нея.

Тя ме чува, но не реагира; може би е в твърде голям шок, за да се движи. Гласът на Джестин става все по-силен, а призракът се издига над пода. Оголва жълтите си зъби; озверява с всяка секунда. Когато започва да се мята, пръска тиня навсякъде. Кармел изскимтява и покрива лицето си с ръка.

– Кас! Не мога да я държа още дълго – казва Джестин и в момента, в който го прави, заклинанието губи хватката си и призракът се спуска към леглото.

Не мисля; просто хвърлям ножа. Напуска ръката ми и се забива в ребрата с тупване, сякаш се забива в ствола на дърво. Събаря я на място.

– Какво става? – пита Томас, който дотичва зад мен и ме избутва, за да отиде при Кармел.

– Добър въпрос – казвам и влизам навътре в стаята, за да затворя вратата.

Джестин се надвесва над ръба на леглото си и поглежда тялото на земята. Преди да мога кажа нещо успокояващо, тя се пресяга и го побутва, обръща го по лице, дръжката на камата стърчи право нагоре от гръдния кош.

– Не трябва ли… да се разпадне или нещо такова? – пита тя, вдигайки глава към мен.

– Ами, понякога експлодират – казвам и тя бързо се отдръпва. Свивам рамене. – В конкретния случай онзи беше вече изкормен, но като забих камата в остатъка от корема му, той просто… избухна. Не чак на малки парчета, нали.

– Бррр – Джестин прави гримаса.

– Кас – казва Кармел и когато я поглеждам, клати глава.

Млъквам, но, честно казано, ако очаква деликатност, тогава може би не трябваше да се връща. Отивам до призрака. Очите вече не се виждат; изчезнали са или са потънали в черепа. Въпреки че гнилата, лилава кожа си е гадна, както си му е редът, и въпреки че блести, сякаш е току-що извадена от водата, не е нещо по-лошо от другите неща, които съм виждал. Ако орденът нарича това тест, значи съм се тревожил твърде много. Побутвам внимателно призрака с крак. Вече е останала само телесната обвивка. Ще се разгради по собствен начин, а ако не, сигурно ще можем да вържем тежест и да я потопим в езерото.

– Какво стана? – питам Джестин.

– Беше странно – отговаря тя. – Както спях, и изведнъж бях будна. Нещо се движеше в стаята. Беше се надвесило над леглото на Кармел.

Тя кима към Кармел, която стои до вратата, а ръката на Томас прегръща раменете .

– И започнах заклинание.

Поглеждам Кармел, търсейки потвърждение, но тя свива рамене.

– Когато се събудих, това нещо беше до леглото ми. Джестин говореше някакви неща – тя се сгушва в Томас. – Всичко стана доста бързо.