Кралица на кошмара

– Още няколко часа ще вървим по пътеката и после трябва да се отклоним и да влезем в гората.

– Какво имаш предвид? – питам.

– Трябва да се движим по пътеката около половин ден и тогава да видим знака – отговаря Джестин.

– Какъв знак?

Тя свива рамене. Останалите си разменяме погледи. Кармел пита дали има предвид ордена, но аз знам, че тя не знае какъв е знакът.

– Каза, че си била тук и преди – започвам аз и очите невинно се разширяват. – Каза, че знаеш пътя.

– Не съм казвала такова нещо. Ходила съм при ордена и преди, но не знам как точно се стига, особено пеша.

Тя захапва един мюсли бар. Звукът е като от трошене на кости.

Опитвам се да си спомня. Вярно, че не го е казвала. Гидиън каза, че тя знае пътя. Но сигурно е имал предвид, че е разказан, а не че го е минавала.

– Как може да си била там и да не знаеш къде е? Нали там си отгледана? – питам аз.

– Отгледана съм от родителите си – казва тя и ми хвърля поглед с повдигната вежда. – Ходила съм там от време на време. Но винаги с вързани очи.

С Томас се споглеждаме просто за да потвърдим колко шантаво ни звучи това.

– Такава е традицията – казва Джестин, като вижда погледите ни. – Нали разбирате, че не всеки от нас я нарушава.

Не е нужно да питам кого има предвид.

– Много оплеска нещата в хана, Джестин.

– Така ли? Тя беше мъртва и камата я прати по пътя – тя свива рамене. – Всъщност е съвсем просто.

– Не е просто – казвам. – Този призрак сигурно никога не е наранил живо същество в целия си задгробен живот.

– И какво от това. Мястото му не е тук. Мъртвото си е мъртво. И не ме гледай така, сякаш ми е промит мозъкът. Твоят морал не е единственият морал на света. Само защото е твой, това не го прави верният.

– Но не се ли чудиш къде ги отпраща камата? – пита Томас в опит да задържи разумния тон.

Защото аз съм готов да покажа среден пръст. Или да се изплезя.

– Камата ги праща там, където им е мястото – отговаря тя.

– Кой ти каза така? Орденът ли?

Погледите ни с Джестин се срещат. Тя ще мигне първа. Дори ако очните ми ябълки трябва напълно да изсъхнат.

– Чакайте малко – казва Кармел. – Да се върнем на предишната тема. Искате да кажете, че никой не знае къде точно отиваме?

Тя ни оглежда; празните ни изражения потвърждават подозренията .

– И идеята е да оставим отъпканата и поддържана пътека и да влезем в дивата гора?

– Ще има знак – казва спокойно Джестин.

– Какъв, като флагче или нещо такова? Освен ако няма пътека от флагчета през гората, това не ме успокоява особено.

Поглежда ме.

– Видя през прозореца на стаята тази сутрин. Тези дървета се простират на километри. А дори нямаме компас. Хора са умирали така.

Права е. Има такива смъртни случаи. И то по-често, отколкото ни се иска да мислим. Но Гидиън знае, че идваме. Ако не се появим по график, ще прати някой да ни търси. Освен това дълбоко в себе си знам, че не можем да се загубим. Като гледам Джестин, ми се струва, че и тя не вярва, че можем. Но как да обясня това на Кармел?

– Томас, ти бил ли си в бойскаутите? – питам, а той присвива очи. Разбира се, че не е бил. – Виж, ако искате, може просто да се върнете по пътеката обратно до хана.

Томас се напряга от предложението, но Кармел скръства ръце.

– Никъде няма да ходя – казва упорито тя. – Просто сметнах за редно да спомена факта, че това, което правим, е глупаво и че най-вероятно ще умрем.

– Разбрано – казвам аз, а Джестин се усмихва.

Усмивката ме успокоява. Тя не е злопаметна; можеш да спориш с нея, без да я превръщаш в свой враг. През половината от времето, откакто я познавам, ме кара да искам да я удуша, но това ми харесва.

– Трябва да тръгваме след малко – казва тя. – Да не ни хване тъмното.

След още час и кой знае колко още километри Джестин започва да забавя ход. От време на време се спира и оглежда гората във всички посоки. Мисли, че сме стигнали достатъчно навътре. Сега започва да се притеснява, че знакът няма да е там. Когато се изкачва на билото на малък хълм, всички сваляме раниците си и сядаме, докато тя се оглежда. Въпреки че сме с подходящи обувки и в сравнително добра форма, всички сме уморени. Кармел разтрива коленете си, а Томас раменете си. И двамата са леко бледи и изпотени.

– Ето го – казва Джестин с тон, който иска да покаже, че винаги е знаела, че ще е там.

Тя се обръща към нас триумфално, с лукав блясък в очите. Виждам го надолу по пътеката, в дърветата край нея: черна панделка, завързана за ствола на едно дърво, на около пет метра над земята.

– Там ще се отклоним от пътеката – казва ни тя. – И от другата страна ще е орденът. Гидиън каза, че е само два часа през гората. Само още няколко километра.

– Ще се справим – казвам на Томас и Кармел и те се изправят, поглеждат към панделката и се опитват да превъзмогнат тревогата си.

– Сигурно в гората поне ще ходим на по-меко – казва Томас.

Джестин се усмихва.

– Точно така. Хайде.

Глава двадесет и втора

Това е вековна гора – казва Джестин, след като гледката постепенно се сменя от поляни и шишарки към широколистни дървета и паднали стволове, покрити с мъх.

– Красиво е – казва Кармел и е права.

Дървета се извисяват над главите ни, а в краката ни шепти одеяло от ниски папрати и мъх. Всичко наоколо е зелено или сиво. Там, където се подава почвата, тя е черна като катран. Светлината се процежда през листата, пречупва се от гладките им повърхности и засилва цветовете и очертанията. Единствените звуци идват от нас, вулгарни натрапници, чиито крака ходят слепешката и мачкат всичко наоколо и чиито брезентови раници се закачат и чупят клонки.

– Вижте – казва Томас. – Ето още един знак.

Вдигам поглед. Черна дървена табела е закачена за един дънер. С бяла боя е изписана фразата: „По света има много красиви места“.

– Доста странно – казва той и всички свиваме рамене.

– Излъчва смирение. Сякаш знаят, че тази гора е красива, но не е най-красивата – коментира Кармел.

Джестин се усмихва на репликата, но като минаваме покрай табелата, нещо започва да гъделичка съзнанието ми. Образи започват да прескачат в съзнанието ми, несвързани, измислени неща, които не съм виждал наистина, като страници в книга.