Кралица на кошмара

– Какъв беше този напев? – пита Томас.

– Просто келтско заключващо заклинание. Знам го от малка – тя свива рамене. – Не беше това, което планирах да използвам. Просто беше първото, което ми дойде наум.

– Чакай малко. Какво искаш да кажеш с това, че не си планирала да го използваш? Защо изобщо си планирала да използваш нещо? – питам аз.

– Ами не бях; не точно. Просто знаех, че тук има духове. Не знаех със сигурност, че призракът ще се появи. Просто казах няколко думи, като прекрачихме прага, за да го подмамя, и после си легнах с надежда.

– Ти луда ли си? – крещи Томас.

Вдигам ръка и му правя жест да не вдига толкова шум. Той стиска устни и облещва очи към мен.

– Направила си го нарочно? – питам Джестин.

– Мислех, че ще е добро упражнение – отговаря тя. – И, признавам си, бях любопитна. Учили са ме много как се използва камата, но, разбира се, не го бях виждала на живо.

– Следващия пък, като те гони любопитството, може да ти хрумне да споделиш със съквартирантката си – избухва Кармел.

Томас я целува по главата и я прегръща още по-силно.

Заглеждам се в трупа. Чудя се коя ли е била. Чудя се дали е била призрак, който би се наложило да убия при други обстоятелства. Джестин седи безстрастно в края на леглото. Ще ми се да я удуша, да крещя, докато се пръснат ушите, за това, че излага хората на опасност. Вместо това се навеждам да извадя камата си. Когато пръстите ми хващат дръжката, се поколебават, а стомахът ми леко се преобръща, когато трябва да я разклатя, за да издърпам острието покрай костта.

Ножът се измъква, обагрен с лилавееща кръв. Веднага щом изваждам цялото острие, раната започва да се разширява, кожата се топи на пластове, изкуствената материя на нощницата се разкъсва. Кожата изчезва и оголва кости, които почерняват, а после се превръщат в прах; цялото дезинтегриране на мускули, сухожилия, тъкан и коса се случва за по-малко от пет секунди.

– Никога повече не излагай приятелите ми на опасност – казвам.

Джестин ме гледа, без да трепне, непокорна, както обикновено. След няколко секунди кима и се извинява на Кармел. Но в тези няколко секунди усетих какво си мисли. Мислеше си колко лицемерно е от моя страна да кажа това.

Глава двадесет и първа

Преместваме нещата на момичетата в нашата стая, но след това никой не може да заспи. Томас и Кармел просто седят заедно на леглото, гушнати, без да говорят много. Джестин се намества в леглото ми, а аз прекарвам последните часове преди изгрева до прозореца седнал на стол, гледам черното петно на езерото.

– Това хвърляне беше брилянтно – казва ми Джестин в някакъв момент, търсейки помирение, а аз издавам някакъв потвърждаващ звук, все още неготов да говоря.

Струва ми се, че тя пак би заспала, но се чувства твърде виновна, като вижда колко потресена е Кармел. Веднага щом става достатъчно светло, започваме да се стягаме.

– Вече платихме – казва Джестин, докато тъпче пижамата в раницата си. – Май само трябва да оставим ключовете на бара и можем да тръгваме.

– Сигурна ли си, че ще стигнем oрдена тази вечер? – пита Кармел, като се вглежда в огромните пространства от мъгла и дървета.

Там има много мрак и почти нищо друго и изглежда сякаш е безкрайно.

– Това е планът – отговаря Джестин и нарамваме багажа.

Слизаме по стълбите, като се опитваме да издаваме възможно най-малко шум. Но сигурно това е излишно, имайки предвид данданията, която предизвикахме в три през нощта. Очаквах всички лампи да светнат и съдържателят да затропа по вратата с бейзболна бухалка в ръка. Само дето в тая държава не играят бейзбол. Може би щеше да стиска бухалка за крикет или просто голяма тояга, не знам.

В дъното на стълбите се обръщам и протягам ръка за ключовете. Просто ще ги оставя близо до касовия апарат.

– Надявам се нищо не сте счупили през нощта.

Гласът идва толкова неочаквано, че Томас залита по последните няколко стъпала и се налага Кармел и Джестин да го хванат. Собственичката на ханчето е набита жена с тъмносива коса в джинсова риза. Зад бара е, гледа ни, докато подсушава чаши с бяла кърпа. Приближавам се и подавам ключовете.

– Не – казвам. – Нищо не сме счупили. Съжалявам, ако сме ви събудили. Нашата приятелка имаше кошмар и вдигнахме малко повече шум от необходимото.

– Малко шум – казва тя и повдига вежда.

Когато взима ключовете, на практика ги сграбчва от ръцете ми. Гласът е нисък, стържещ тътен; има тежък местен акцент, а клечката за зъби, която виси в единия ъгъл на устата , не прави по-лесни за разбиране думите .

– Трябва да ви взема двойно – казва тя. – Че ми създадохте допълнителна работа отсега нататък.

– Допълнителна работа? – питам.

– Всеки шотландски хан има нужда от духове – казва тя, като оставя една чаша и взима друга. – История за туристите. По няколко бавни стъпки в празните коридори през нощта.

Навежда се и ме поглежда.

– Явно ще трябва да го правя сама отсега нататък.

– Съжалявам – казвам и наистина е така.

Стискам зъби, за да потисна желанието си да се обърна и да изгледам Джестин, но знам, че няма да помогне. Тя просто ще мига невинно срещу мен, без да вижда, че нещо не е наред. Не ми харесва идеята да я следвам в непозната местност. Не и щом е толкова хитра, че да ме измами да наруша собствените си правила.

– Какво, по дяволите, беше това? – пита Томас, като излизаме навън. – Как е разбрала тази от хана?

Никой не отговаря. Нямам представа. Това място е странно. Хората само те поглеждат и всичко им е ясно, свързани са с магиите, сякаш всички са далечни братовчеди на магьосника Мерлин. Собственичката на хана беше обикновена жена, но като говорех с нея, все едно говорех с хобит. Сега, като сме навън, дори в хладния въздух се усеща нещо необикновено, а тъмнината между дърветата изглежда твърде тъмна. Но няма какво да се прави, освен да следваме Джестин, а тя ни води по грубо асфалтиран път, където пълним бутилките си с вода от една чешма и после се отклоняваме по една пътека от камъчета и чакъл през гората.

Веднъж като тръгваме, и слънцето се издига и най-после се вижда над върховете на дърветата, нещата изглеждат малко по-добре. Изкачването не е стръмно, пътеката е добре отъпкана, а хълмовете не са високи. Разминаваме се с хора на групички, тръгнали обратно към езерото и после по-нататък. Всички изглеждат весели, нормални, калени планинари, екипирани в „РЕИ“ и шапки цвят каки. Птици и дребни бозайници се мяркат в храстите и в клоните, а Джестин ни обръща внимание за някои от по-цветните индивиди. До момента, в който спираме за обяд и вадим увити в найлонови пликове плодове и вафли, дори кожата на Кармел си е върнала обичайния цвят.