Кралица на кошмара
Шрифт:
Гидиън слага поставката на ръба на бюрото си и пренарежда камите, разбърква ги като в игра на „тука има – тука няма“. Когато Джестин застава пред поставката, той изправя гръб и казва да избере истинската.
Въпреки че камата ми няма забележки по външния си вид, няма счупено или одрано по нея, което да я отделя от другите, аз веднага знам коя е. Третата от ляво на дясно. Усещам го толкова силно, все едно ми маха. Джестин няма представа, но зелените очи проблясват пред изпитанието. След като няколко пъти поема дълбоко дъх, протяга ръка и започва да я движи наляво-надясно над поставката. Пулсът ми се
Тя затваря очи. Гидиън е затаил дъх. След тридесет напрегнати секунди очите рязко се отварят и тя се усмихва, преди да се пресегне и да вземе моя нож от поставката.
– Браво – казва Гидиън, но не звучи доволен.
Джестин кима и ми връща ножа. Вкарвам го в ножницата и се опитвам да не изглеждам като дете, на което са счупили играчката, докато го правя.
– Това беше забавно – казвам, – но какво общо има с всичко останало? Виж, знае ли орденът как може да се мине от другата страна, или не?
– Разбира се, че знаят – отговаря Джестин. Лицето е пламнало след парти трика, който използва, за да разпознае камата ми. – Правили са го и преди. Ще го направят пак за теб, ако си готов да платиш цената.
– Каква цена? – питаме в един глас с Томас.
Но те двамата си държат езика зад зъбите, не обръщат внимание на въпроса, все едно не е бил зададен.
– Ще се свържа с тях – казва Гидиън и когато Джестин го поглежда, той го повтаря отново, по-твърдо.
Не гледа към мен и за момент вместо това насочва вниманието си към фалшивите ками, бърше ги с мек парцал, сякаш са много важни, преди да ги върне по чекмеджетата.
– Върви да си починеш, Тезеус – казва той, натъртвайки, че явно ще имам нужда.
Горе в стаята за гости с Томас седим мълчаливо на леглата си. На него не му харесва всичко това. И не го виня. Но не съм дошъл чак дотук, за да си тръгна с празни ръце. Тя все още ме чака. Все още чувам гласа и писъците .
– Какво мислиш, че ще направи орденът? – пита той.
– Ако имаме късмет, ще ни помогне да отворим врата към ада – отговарям.
Ако имаме късмет. Ха-ха. Каква ирония.
– Тя каза, че ще има цена. Откъде знае? Имаш ли представа каква може да е?
– Нямам. Но винаги има цена; знаеш това. Нали вие, вещиците, все така приказвате? Давай и вземай, да има баланс, три кокошки за половин кило масло?
– Никога не съм говорил за бартеросване на селскостопански продукти – казва той, но усещам усмивката в тона му.
Може би утре трябва да го изпратя у дома. Преди да го изложа на опасност или да го забъркам в нещо, което според казаното тази вечер, изглежда, си е само моя работа.
– Кас?
– Да.
– Не мисля, че трябва да се доверяваш на Джестин.
– Защо не? – питам.
– Защото – казва тихо той, – когато бяхме долу и тя трябваше да посочи камата ти, тя си мислеше колко много я иска. Мислеше си, че принадлежи.
Премигвам. „И какво от това?“, е автоматичната ми реакция. Това е непостижимо желание. Фантазия. Камата е моя и винаги ще бъде.
– Томас?
– Да?
– Ти щеше ли да различиш коя е моята кама?
– Никога – казва той. – Никакъв шанс.
Глава осемнадесета
С Анна седим на кръгла дървена маса и се взираме напред в безкрайна поляна от дълги стръкове зелена трева, недокоснати от остриета на косачка. Бели и жълти цветове на бурени и диви цветя, събрани тук-таме на групички, се поклащат от полъха на вятър, който не усещам. Седим на веранда, може би тази пред нейната къща.
– Обичам слънцето – казва тя, а то определено е красиво, ярка бяла светлина, която залива тревата и превръща стръковете в сребристи бръсначи.
Но не топли. Не усещам тялото си, не усещам стола или пейката, на която трябва да седим, а ако обърна глава да погледна по-далеч от лицето , там няма да има нищо. Зад нас няма къща. Само идеята за къща в съзнанието ми. Всичко това е в съзнанието ми.
– Не се случва често – казва тя и най-после я виждам.
Гледната ми точка се сменя и ето я там, лицето е в сянка. Тъмна коса се спуска неподвижно по раменете освен няколко тънки кичура около шията , които се извиват от полъха на вятъра. Протягам ръка през масата, сигурен, че няма да я стигна или че скапаната маса ще се разтегли, но дланта ми погалва рамото и усещам черната , студена коса между пръстите си. Облекчението, което чувствам, когато я докосвам, е толкова силно. Тя е в безопасност. Цяла. Слънцето милва бузите .
– Анна.
– Виж – казва тя и се усмихва.
Сега има дървета, ограждащи поляната. Между стволовете се вижда фигурата на елен. Ту се появява, ту изчезва между дърветата, тъмна фигура, като от рисунка с въглен. После изчезва, а Анна е до мен. Твърде близо, за да е от другата страна на масата. Цялата дължина на тялото е притисната в моето.
– Това ли можехме да имаме? – питам аз.
– Това е, което имаме – отговаря тя.
Поглеждам ръката и избутвам едно бръмбарче, което пълзи по нея. То пада по гръб и мяха с крачка. Обгръщам я с ръце. Целувам рамото , извивката на врата . Върху дъските на пода бръмбарчето се е превърнало в люспа, в празна обвивка. Шест свити крака лежат откъснати до него. Кожата , докосваща бузата ми, е хладно успокоение. Искам да остана тук завинаги.
– Завинаги – прошепва Анна. – Но каква ли ще е цената?
– Какво?
– Какво ще поискат те? – повтаря тя.
– Те? – питам и я обръщам към мен в прегръдката си.
Плътта е твърда, а ставите са хлабави и крайниците висят. Тя се срива на пода и аз виждам, че е дървена марионетка, в рокля от сива хартия. Лицето не е нарисувано и е празен овал, на него има само една дума, черна, прогорена дълбоко в дървото.
ОРДЕН.
Събуждам се наполовина изпаднал от леглото, ръката на Томас е на рамото ми.
– Добре ли си, пич?
– Кошмар – промълвявам. – Леко стряскащ.
– Леко стряскащ? – Томас стиска ръба на одеялото ми. – Не знаех, че е възможно един човек да произведе такова количество пот. Ще ти донеса чаша вода.
Сядам в леглото и светвам нощната лампа.
– Няма нужда, добре съм.
Но не съм, а според изражението на лицето му на него поне това му е ясно. Имам чувството, че може да повърна или да се разкрещя, или и двете едновременно.
– Анна ли беше?
– В последно време винаги е Анна.