Кралица на кошмара

А и това е само оправдание. Никой освен нас не иска Анна да се върне в този свят. Когато я издърпам от ада, ще я хвърля в стая, пълна с хора, които ще искат да я върнат обратно там. Дано е готова за битка. Виждам я в съзнанието си, как избухва в стаята като черен облак и вдига Колин Бърк за мекото на тила като кученце.

– Можем да намерим друг начин да помогнем на Анна – казва Кармел. – Не ме карай да се обаждам на майка ти.

Усмихвам се леко. Майка ми. Преди да тръгна за Лондон, тя ме накара да обещая да помня, че съм неин син. И аз го помня. Аз съм синът, който е отгледала да се бори и да прави това, което трябва. Анна е в капан в стаята за мъчения на обиамана. И аз не мога да оставя нещата така.

– Ще отидете ли да потърсите Гидиън? – казвам. – Искам да ви помоля… ще направите ли нещо за мен?

Израженията по лицата им показват, че още се надяват да променя решението си, но кимат.

– Искам да сте там за ритуала. Искам да сте част от него.

Да бъдат в моя ъгъл. Може би просто като свидетели.

Обръщат се да тръгнат по коридора, а Кармел ми казва още веднъж да си помисля; че имам избор. Но това не е истински избор. И те тръгват, а аз се обръщам и започвам да крача по коридорите на този пълен с камини летен лагер на друиди с промити мозъци. Когато завивам зад ъгъла и излизам в дълъг, червен коридор, гласът на Джестин иззвънтява зад мен.

– Ой, Кас, чакай.

Тя притичва до мен. Лицето е бледо и сериозно. Без уверената си усмивка изглежда съвсем друга.

– Казаха ми какво сте говорили – казва тя и леко поруменява. – Какво си решил.

– Какво решиха те – поправям я.

Тя ме поглежда с равен поглед, чака да кажа нещо, но не знам какво. Утре вечер с нея ще отидем на място, което го няма на картата, ще преминем от другата страна, откъдето само един от нас трябва да се завърне.

– Знаеш какво означава това, нали?

– Не мисля, че значи това, което си мислиш, че значи – отговаря тя.

– Боже – губя търпение и тръгвам. – Нямам време за гатанки. Нито пък ти.

– Нямаш право да ми се ядосваш – казва тя.

Усмивката се връща и тя ме настига.

– Преди по-малко от четири часа спасих живота на най-добрия ти приятел. Ако не бях аз, онзи труп щеше да му прегризе артерията, преди да си мигнал.

– Томас ми каза, че не трябва да ти имам доверие. Но ти не ме притесняваше. Все още е така.

Тя се наежва от тази реплика, както знаех, че ще направи. Дори да знае, че е лъжа.

– Всичко това не е мой избор, нали така? – казва тя. – Точно ти би трябвало да знаеш какво е чувството?

Тя кърши ръце, докато вървим. Въпреки че се прави на корава, сигурно е ужасена. Косата се спуска по раменете на влажни, чупливи кичури. Май преди малко е излязла от душа. Когато е мокра, косата изглежда тъмнозлатна. Червеното се слива и се скрива.

– Спри да ме гледаш така – сопва ми се тя. – Сякаш утре смятам да те убия.

– Няма ли да го направиш? – питам. – Аз мислех, че това е идеята.

Тя свива вежди.

– Изнервяш ли се? Чудиш ли се кой ще победи?

Стиска зъби и челюстта изглежда стоманена. За момент си мисля, че гледам един напълно луд човек. Но после клати глава и обърканото изражение прилича много на това на Кармел.

– А да ти е хрумвало, че може да имам план?

– Не съм си и представял, че нямаш – отговарям.

Но това, което тя нарича план, аз наричам приоритети.

– Не ти ли се струва малко нечестно? Като се има предвид, че ще ми източат кръвта през корема.

– Ха – казва с присмех тя. – Да не мислиш, че ще си само ти? Кръвта ти е билет, който важи само за един.

Заковавам се на място.

– Боже, Джестин. Не го прави. Откажи.

Тя се усмихва и свива рамене, сякаш това да те колят като прасе се случва всеки втори четвъртък от месеца.

– Щом ти отиваш, и аз отивам.

Стоим безмълвно. Те искат един от нас да се завърне с камата. Но какво ако нито един от нас не я върне? Част от мен се чуди дали просто не мога да изгубя камата някъде там завинаги и те да останат без нея; без възможност да отворят повече тази врата и без цел. Може би тогава просто ще се изпарят и ще освободят Джестин от кукичките си. Но дори и сега другата част от мен съска, че камата е моя, тъпата ми кръвна връзка нашепва в ушите ми и както кукичките на ордена са се забили в Джестин, така и тези на камата са се забили в мен.

Без да си кажем и дума повече, тръгваме заедно по дългия коридор. Това място ме дразни и потиска толкова много; ще ми се да изкъртя някоя врата и да разпръсна хората вътре, докато се молят в кръг, може би да жонглирам с камата и няколко свещи само за да видя ужасените изражения по лицата им и да чуя как викат: „Светотатство!“

– Сигурно ще ти прозвучи странно – казва Джестин. – Но може ли да остана с вас през нощта? Няма да мога да заспя и – тя се оглежда виновно – от това място ме побиват тръпки точно сега.

Когато се появявам заедно с Джестин, Томас и Кармел са изненадани, но не изглеждат враждебни. Сигурно и двамата са благодарни, че гърлото на Томас още си е цяло. Гидиън е в лаунджа с тях, седнал в един стол с извити облегалки. Заварваме го да се взира в огъня в камината и като се появяваме, не изглежда особено концентриран. Светлината от пламъците се забива дълбоко в бръчките по лицето му. За пръв път откакто дойдох, възрастта му си личи.

– Говорихте ли с ордена да сте част от ритуала? – питам.

– Да – отговаря Кармел. – Ще ни подготвят. Но не знам каква работа ще свършим. Не съм имала много време за допълнителни уроци по вещерство.

– Вещица или не, ти имаш кръв – обажда се Гидиън. – А когато утре орденът подготви вратата, това ще бъде най-силното заклинание, което някой е опитвал от поне петдесет години насам. Всеки от нас ще трябва да се включи, не само Тезеус и Джестин.

– Ти ще влезеш там – казва ми Томас леко замаяно. – Май не си го представях така. Мислех, че просто ще я издърпаш. Че ти ще останеш тук. И че ние ще сме с теб.

Усмихвам се.

– Скрий това виновно изражение. Днес един труп се опита да те изяде. Направи предостатъчно.

Това обаче не му помага; виждам го в очите му. Не спира да се мъчи да измисли какво още може да направи.

Всички ме гледат. Излъчват страх, но не и ужас. И са готови на всичко. Част от мен иска да им ударя по един зад врата, да ги нарека леминги7 и търсачи на силни усещания. Но те не са това. Нито един от тях нямаше да е тук, ако не бях аз, и не знам дали това е редно или не. Само знам, че съм благодарен. Струва ми се невероятно, като си помисля, че ако беше преди по-малко от година, сигурно щях да бъда тук сам.