Приключенията на Незнайко

Животът в Слънчевия град вече не беше тъй интересен, както по-рано. И скоро се случи нещо, след което нашите пътешественици решиха да се върнат в Града на цветята. Веднъж те се разхождаха край брега на реката и Шаренкия предложи да се повозят на гумена лодка. Те отидоха на лодкарския пристан, избраха една лодка и стигнаха с нея почти до средата на реката, но в това време отзаде им доплува един ветрогон и проби лодката с карфица. Издутата лодка спадна и нашите пътешественици щяха да се удавят. Разбира се, успяха да ги спасят, но и тримата се бяха измокрили до кости.

Ала премеждията им не свършиха с това. Както обикновено, вечерта те отидоха на театър. Точно тогава трябваше да се състои така нареченият новомоден синтетичен спектакъл. Този спектакъл се наричаше синтетичен за това, защото той обединяваше в едно цяло всички най-нови постижения на концертното и театралното изкуство. Докато един голям какофоничен оркестър терзаеше ушите на слушателите, те трябваше да гледат някакво дълго представление с декорации, по които беше нарисувано нещо неразбираемо, да слушат актьори, които изобразяваха неизвестно кого, и да бъдат обсипвани със стружки и бити по главите с плюкала и балончета.

Докато театралните дейци обсипваха Незнайко, Карфичка и Шаренкия със стружки и ги биеха по главите с балони, тримата търпяха, без да кажат дума, тъй като знаеха, че в театъра без това не може. Ала по-нататък дойдоха нови режисьорски фокуси, с които те още не бяха свикнали. Един от тези фокуси се състоеше в това, че през антрактите зрителната зала не се осветяваше както обикновено, а наопаки — гасяха светлините, така че зрителите бяха принудени да седят през целия антракт в пълна тъмнина. И ето че когато след първото действие светлината в залата угасна, някой събра от пода цяла шепа стружки и ги изсипа във врата на Карфичка. В същото време точно същия фокус направиха и с Незнайко. Що се отнася до Шаренкия, някой му изля във врата чаша студена вода. Кой направи това, не можа да се разбере, защото беше тъмно. Карфичка, Незнайко и Шаренкия много се обидиха от тези безцеремонни обноски и решиха да напуснат театъра, но когато се опитаха да станат, усетиха, че са се залепили за столовете. Те се отлепиха с много труд и се отправиха към изхода, но когато излизаха от театъра, някой дръпна Карфичка за плитката и на всичкото отгоре й стовари един тежък юмрук в тила.

Глава двадесет и осма Откритието на професор Калинкин

Както се казва, чашата на търпението преля и когато нашите приятели се прибраха в хотела, Карфичка заяви:

— Време е да се връщаме у дома. Не ща да стоя повече в Слънчевия град!

— И аз не искам да живея повече в това нищо и никакво Слънчево градче! — подзе Шаренкия. — Много ми е притрябвало да ми наливат студена вода в шията!

— Ами че добре, приятели — съгласи се Незнайко. — Днес вече е късно, но утре сутринта можем да поемем обратния път. А сега ние с тебе, Шарко, ще отидем да потърсим автомобила, който оставихме някъде сред улицата в деня на пристигането си.

Незнайко и Шаренкия отидоха да търсят автомобила, а Карфичка седна до масичката в ъгъла, запали електрическата лампичка и се зачете във вестника, който не бе успяла да прочете сутринта.

Тези дни много вестници пишеха, че милиционерите не умеят да се борят както трябва с ветрогоните и се отнасят прекалено меко към тях, затова пък ветрогоните чувствуват, че се отървават леко, и вършат още по-големи безобразия. Карфичка прочете една такава статия и вече щеше да остави настрани вестника, когато погледът й падна върху друга статия, озаглавена: „Професор Калинкин разказва как е научил кои са ветрогоните, какъв е техният произход и как трябва да се борим с тях“. Ето какво пишеше професор Калинкин в своята статия:

„Веднъж, когато се разхождах в Зоологическата градина, видях твърде странно природно явление. Едно магаре, което се намираше зад своята дървена оградка, неочаквано се превърна пред очите ми на дребосъче. Това удивително явление ме озадачи толкова много, че цяла минута стоях като вцепенен. Ала аз прекрасно видях и запомних всичко, което се случи по-нататък. Така например аз добре видях, че в това време пред оградката се намираха две момченца. Едното носеше жълти панталони; а другото — пъстра везана тюбетейка. Момченцето с жълтите панталони държеше в ръце малка пръчица. То размахваше тази пръчица под носа на магарето, като искаше навярно да подразни животното. В отговор на това магарето, което се превърна в дребосъче, залепи такава плесница на закачливото момче, че то, горкото, отлетя настрани. След това бившето магаре се прехвърли през оградата и подгони двете момченца, които хукнаха да бягат. Аз също се затичах след тях, за да извърша научно наблюдение над магарето, което се беше превърнало в дребосъче, но по пътя си загубих очилата, без които почти нищо не виждам. Докато търсех очилата си, двете момченца и преследващото ги бивше магаре успяха да избягат и аз вече не можах да ги срещна. Ала добре запомних, че бившето магаре беше облечено в широки, жълто-зелени панталони и сако с възтесни ръкави, а на главата си носеше пъстра баретка с пискюлче.

Като се прибрах у дома си, аз се замислих над случилото се и дойдох до извода, че всичко това само ми се е привидяло. Но след няколко дни почнах да срещам дребосъчета, които бяха облечени точно така, както и бившето магаре, което бях видял. Скоро тези дребосъчета получиха наименованието ветрогони. Те хулиганствуваха по улиците, обиждаха минувачите, вършеха различни дивашки постъпки и изобщо не умееха да се държат като дребосъчета. Затова аз дойдох до извода, че всички тези дребосъчета съвсем не са дребосъчета, а бивши магарета, тоест магарета, които са се превърнали в дребосъчета.

Не бързах да съобщя във вестниците за своето научно откритие, защото не можех да си обясня как в града се появиха толкова голям брой ветрогони. Ако допуснем, че всеки ветрогон е бивше магаре, ще остане неизяснено откъде са се взели толкова много магарета у нас. Доколкото ми беше известно, у нас магарета имаше само в Зоологическата градина. Аз се обърнах към сътрудниците на Зоологическата градина и научих, че в зоопарка е имало всичко на всичко три магарета, но че и те са изчезнали някъде. Тайнственото изчезване на трите магарета потвърждаваше моята научна догадка, че тези магарета са се превърнали във ветрогони, ала това не можеше да обясни откъде са се взели останалите ветрогони.

Няколко дни наред аз си блъсках главата и безуспешно се мъчех да намеря отговор на този въпрос. В края на краищата ми помогна една случайност. В една и съща къща с мен в съседното жилище живее едно дребосъче на име Перчемко. Аз добре зная този Перчемко, дори съм лично познат с него. Той е бил винаги примерно момченце, никога не е немирствувал, никого не е нагрубявал и изобщо нищо лошо не е вършил. Представете си моето удивление, когато научих, че Перчемко станал ветрогон. Докарал се в широки жълто-зелени панталони и сако с тесни ръкави. Сетне почнал така да хулиганствува и безобразничи на улицата, че никому мира не давал. Ако лично не познавах Перчемко, щях да си помисля, че ветрогон може да стане само животно като магарето, но сега ми е напълно ясно, че ветрогон може да стане и обикновено дребосъче.

Продължих своите научни наблюдения и се убедих, че ветрогоните биват два вида. Ветрогоните от първия вид или дивите ветрогони са произлезли от магарета. Ветрогоните от втория вид или домашните ветрогони са произлезли от обикновени дребосъчета. Дивите ветрогони са по природа глупави същества, не им въздействуват никакви възпитателни мерки. Затова колкото и да ги учиш, те си остават ветрогони. Домашните ветрогони са същества по-смислени, но по характер са твърде мекушави, затова лесно възприемат и лошото, и доброто. Тъй като възпитателните мерки не въздействуват на дивите ветрогони, последните трябва да бъдат превърнати обратно в магарета; тогава домашните ветрогони няма да има на кого да подражават в лошото и отново ще станат добри дребосъчета! И тогава ще се възстанови отново нормалният живот в града. Никой вече няма да ви бие, да ви блъска, да ви хапе, да ви полива с вода и т.н. В театрите ще престанат да обръщат всичко нагоре с краката и да мажат столовете със смола. На концерти ще ходим, без да се страхуваме, че вместо музика ще чуем квичене на прасета, кучешки вой и жабешко квакане. Изобщо всичко ще тръгне на добре. А сега да не се обезсърчаваме и да си пожелаем нашата наука по-скоро да изнамери средство да превръща дивите ветрогони в магарета.“

Въпреки че професор Калинкин призоваваше читателите си да не се обезсърчават, Карфичка посърна. Като прочете статията, момиченцето се убеди, че за всичко е виновен Незнайко, който бе превърнал магаретата в дребосъчета. Разбира се, Карфичка обвиняваше и себе си, че бе оставила Незнайко без надзор и бе допуснала той да извърши толкова беди. Тихата, скромна Карфичка, която не минаваше на мравката път, се разсърди тъй, че беше готова да напердаши Незнайко.

— Добре! — мърмореше тя, като стискаше с всички сили юмручета. — Само да се върне! Ще види той как се превръщат магарета в дребосъчета! Виж го ти него, вълшебник ще ми става!