Приключенията на Незнайко

— Не Сивичкия, а Шаренкия — поправи я Незнайко. — Те отидоха с Плъхчо във Веселото градче, а пък аз останах, за да играя шах с автомата.

— Е, играхте ли?

— Играх три пъти и нито един път не спечелих.

Като научи, че Незнайко е играл с големия автомат, Макаричка му разказа, че този автомат е конструиран от шахматния шампион Фигура и дори опитните шахматисти много трудно могат да го надвият. Дори едно реми с него се смята за голямо постижение, а пък този, който го надвие, получава право да се състезава с шампиона Фигура за първенство в Слънчевия град.

За такива неопитни играчи като Незнайко в Шахматното градче имаше множество по-несъвършени шахматни автомати. Електрическият уред на тези машини беше по-прост и да се спечели партия с тях беше много по-лека задача. Освен това много автомати имаха допълнителни приспособления за развличане на играчите. Така например единият имаше много смешна физиономия. Освен това той можеше да смърка с носа си и да се чеше с ръка по тила, а това беше много забавно. Физиономията на друг автомат беше излята от гъвкава пластмаса и щом автоматът направеше добър ход, на лицето му засияваше победоносна усмивка. Щом започнеше да печели партия, устата му се разтягаше до ушите, но ако неочаквано почнеше да губи, автоматът правеше такива страшни гримаси, че бе невъзможно да го гледаш, без да се смееш. Имаше и такъв автомат, в чиито нос блясваше електрическа лампичка и от това носът му изпущаше червена светлина, а косите щръкваха на главата.

Освен това тук имаше и автомати, които показваха характера на различните играчи. Един от тях например, преди да предприеме някой ход, дълго си мръщеше челото, триеше си неизвестно защо носа, вземаше нерешително някоя фигура от дъската, дълго я държеше в ръка, сякаш размисляше къде да я постави, и най-после правеше ход, но веднага си вземаше фигурата обратно оставяше я на предишното й място и отново си даваше вид, че размишлява. Подобни номера от страна на автомата ядосваха някои твърде нетърпеливи играчи и от това им ставаше по-интересна самата игра. Друг един автомат, преди да направи ход, непременно подсмърчаше, сумтеше, покашлюваше, въртеше глава, свиваше рамена, разперваше ръце; трети пък току бръщолевеше разни думички като: „Аха, значи вие местите така? Е, ето пък ние как!“, или: „Ние сега ще ви покажем как се играе шах!“, или: „Сега ще ви видим сметката“. Това се постигаше с помощта на магнетофон, тоест звукозаписващ апарат с магнитна лента, на която бяха записани разни изречения. Пред всеки ход магнетофонът се включваше автоматично и играчът чуваше една или друга фраза.

Всеки автомат имаше свое име. Така например големият автомат с тридесет и двете места се наричаше „Титан“; оня, който казваше: „Сега ще ви видим сметката“, тъй се и наричаше — „Сметка“. А пък автоматът, който можеше да си чеше врата, кой знае защо, се казваше „Мурджо“. Макаричка запозна Незнайко с всички автомати и с всеки един от тях Незнайко изигра по една партия, но успя да надвие само „Мурджо“.

— Ето виждате ли, вие вече отбелязахте успех! — каза Макаричка. — Трябва да идвате по-често тук и да се тренирате.

Докато Незнайко играеше на шах, Карфичка и Шаренкия се веселяха във Веселото градче. Тук веселието започваше още преди посетителите да влязат в градчето, тоест от самия вход. На този вход нямаше ни порта, ни вратичка, ни врата, а широка метална тръба като тунел. Тръбата се въртеше непрекъснато и всеки, който се опитваше да мине през нея по обикновения начин, непременно падаше, тъй като краката му се плъзгаха настрани. За да запазиш равновесие, трябваше да крачиш не направо, а косо, като ловко ситниш с краката. Имаше дребосъчета достатъчно тренирани в това изпитание — те минаваха през тръбата, без дори да се залюлеят. Но такива бяха малцина. Повечето посетители не можеха да влязат в градчето, без предварително да се повъргалят в тръбата.

Пред тази въртяща се тръба обикновено имаше цяла тълпа дребосъчета, която се смееше над опитите на смелчаците да минат през тръбата. Карфичка, Плъхчо и Шаренкия се присъединиха към тълпата и също почнаха да се смеят. Особено високо се кикотеше Шаренкия. Струваше му се, че съвсем не е трудно да се мине през тръбата и че всички падат поради собствената си тромавост. Като се накикоти до насита, Шаренкия реши да покаже своята сръчност и безстрашно влезе в тръбата. Но едва направи три крачки — и падна, а после продължи да се търкаля като цепеница във вътрешността на тръбата. Бонбоните, с които беше натъпкал джобовете си, се изсипаха. Шаренкия ги събираше и ги пъхаше обратно в джобовете си, като в същото време се мъчеше да стане на крака, но току се търкулваше отново. Така се премята в тръбата дотогава, докато най-после тя не го изхвърли навън от противоположния си край. Цялото това произшествие предизвика буря от смях сред зрителите.

— Виждате ли, още не сме влезли във Веселото градче, а вече почнахме да се веселим — каза Плъхчо на Карфичка. — Забележете, че тук смехът се предизвиква по съвсем прост начин — посетителите сами разсмиват себе си: първо вие се смеете на другите, след това сами влизате в тръбата и тогава другите започват да ви се смеят.

Като каза това, Плъхчо влезе в тръбата. Въпреки отпуснатата си фигура той измина почти целия път доста ловко и падна едва на две крачки от изхода на тръбата, но това също развесели зрителите. После дойде ред на Карфичка. Всички мислеха, че и тя ще падне и се приготвиха вече да се посмеят както трябва, но тя така ловко ситнеше с крака, че не се спъна нито веднъж.

Като се озоваха във Веселото градче, нашите пътешественици тръгнаха по главната алея и скоро стигнаха до една площадка, насред която имаше голям дървен кръг. Този кръг се наричаше „Дяволското колело“. Желаещите сядаха върху него и после той почваше да се върти бърже и центробежната сила отхвърляше тези, които бяха седнали настрани.

Нашите пътешественици се повъртяха на дяволското колело и нападаха като круши по земята, а след това поеха по-нататък и спряха пред вълшебното огледало. Това огледало не беше плоско, а криво и при това се извиваше непрекъснато, така че главата на дребосъчето, което се оглеждаше там, се разтягаше на дължина като грахова шушулка, а крачетата му ставаха къси като на гъсе. После пък наопаки: краката му се удължаваха като макарони, а главата му ставаше плоска като палачинка. След това почваше да се удължава носът, а лицето се изкривяваше настрани, докато най-после лицето почваше да не прилича на нищо.

Невъзможно беше всички тия превръщания да се гледат без смях. Но тъй като смехът изостря апетита, то нашите пътешественици отидоха да обядват в трапезарията, а след обяда се повозиха на атомни автостолчета върху колелца и на летни кънки самоходки.

Атомното автостолче приличаше на обикновено столче или на малко кресло с подставка за краката на оня, който седеше там, докато то самото нямаше крака, а меки гумени колелца. Под седалището беше прикрепен малък автомат двигател, който движеше столчето.

За да се возиш на автостолче, не беше нужно дори да се учиш да го управляваш. Достатъчно беше да седнеш на него и да кажеш: „Напред!“ — и столчето тръгваше напред от само себе си. Достатъчно беше да кажеш: „По-бързо!“ или „по-бавно!“ — и столчето веднага почваше да се движи по-бърже или пък забавяше хода си. При думите „надясно“ или „наляво“ столчето извиваше на едната или на другата страна. Ако човек му кажеше: „Стоп!“ — столчето в миг се спираше.

Всички тези думи можеше да се произнасят не високо, а шепнешком. Можеше дори и съвсем да не ги произнасяш, а само да си ги помислиш. Карфичка и Шаренкия се заинтересуваха, защо става така. Плъхчо им обясни, че подставката, която е долу, улавя електрическите сигнали от краката на дребосъчето, което седи на столчето, и предава тия сигнали на специалния електронен уред, който пък пуща в ход двигателя, управлява скоростта, включва механизма за завой наляво или надясно.

— Че какви сигнали могат да дават моите крака? — запита учуден Шаренкия. — Моите крака не дават никакви сигнали.

— Чисто и просто вие не забелязвате това — отговори Плъхчо, — защото тези сигнали са твърде слаби, но въпреки това те съществуват. Стига да помислите, тоест мислено да изречете думата „напред“, и тутакси от вашия мозък, по нервите ви пробягва електрически тласък, който един, вид нарежда на краката да вървят напред или назад, да: завият надясно или наляво, или да спрат на място. Електроуредът улавя тъкмо тези електрически тласъци.