Приключенията на Незнайко

Тъй като в Слънчевия град придаваха голямо значение на облеклото и изобщо на модата, много жители веднага обърнаха внимание на облеклото на Калигула, Риткун и Пегасик. Някои си въобразиха, че се е появила нова мода, и се втурнаха в магазините. Ала в магазините не се оказаха нито яркоцветни палтенца с къси ръкавчета, нито пъстри баретки. Единственото, което можеше да се намери, бяха жълти панталони. Мнозина тутакси се наконтиха с жълти панталони, но скоро видяха, че тези панталони не са точно такива, каквито би трябвало да бъдат. Първо — не бяха достатъчно широки; второ — не бяха достатъчно дълги; трето — бяха просто жълти, докато истинските модни панталони не бяха чисто жълти, а със зеленикава отсянка.

Огромното количество жълти панталони, пуснати от фабриката за облекло, в която работеше Игличка, останаха да лежат по рафтовете на магазините. Никой не искаше жълти панталони. Игличка едва не си скубеше косите от яд, а през това време във фабриката почнаха да пристигат от магазините заявки за широки жълто-зелени панталони, сака с тесни ръкави и пъстри баретки.

— Да полудее човек от такива искания! — избухваше Игличка. — Къде се е чуло и видяло — панталоните да са широки, а саката да са с тесни ръкави! Не, ние не можем да допуснем такова нещо! Та това е безвкусица.

— Разбира се! — повтаряше след нея Напръстничка, която бе много сърдита, че панталоните, правени по нейния проект, не се търсеха. — Къде се е чуло и видяло — жълто-зелени панталони! Това не е художествено! Не е естетично!

— Не, не! — подхващаше Игличка. — Нашата фабрика няма да пусне такива панталони. Ако щат, да ходят без панталони, това не е наша работа.

Някои любители на модното облекло не чакаха фабриките да почнат да изготвят такива модели, а сами си шиеха панталони от жълто-зелен цвят, при това толкова дълги и широки, колкото си искаха. С модните сака и барети работата беше по-проста. Достатъчно бе да се вземе от магазина каквото и да е сако, да се скъсят и стеснят ръкавите му, и то веднага ставаше модно. За барети се използуваха обикновени шапки: изрязваха до края периферията на шапката, така че вместо шапка се получаваше нещо като калпак. Подгъваха този калпак навътре, мацваха му петна от някаква боя, а отгоре му пришиваха опашчица от канап. Някои любители на модата постигнаха големи успехи в шивашкото изкуство, а в една къща дори се образува дружество за кройки и шев.

Трябва да кажем, че в подражателството дребосъчетата не се ограничиха само с облеклото на трите бивши магарета. Някои се оказваха толкова усърдни в модата, че пожелаха да приличат на Калигула, Риткун и Пегасик във всичко. Често можеше да се види как някое дребосъче стои с часове пред огледалото и с едната си ръка натиска собствения си нос, а с другата дърпа надолу горната си устна, като се старае да направи носа си колкото може по-къс, а устната — колкото може по-дълга. Имаше и такива, които, нагиздени с модните си сака и панталони, се шляеха безцелно по улиците, никому не правеха път и всяка минута плюеха наляво и надясно.

В същото време из вестниците почнаха да се появяват съобщения как някого някъде полели с вода от маркуч, как друг се препънал във въже и си счупил главата, как замерили през прозореца трети с някакъв твърд предмет и тем подобни.

Добрите дребосъчета, които, разбира се, съставляваха мнозинството в града, се възмущаваха от всичко това, а един читател на име Буболечков дори обнародва голяма статия във вестника. В тази статия читателят Буболечков пишеше, че той се възмущава от невъзмутимостта, е която всички гледат на безобразията, извършвани наоколо. Той твърдеше, че за всички тези безобразия са виновни неизвестно откъде появили се ветрогони, в чието съществувание сега вече никой не можеше да се съмнява. Буболечков пишеше, че откъдето и да се дошли тия ветрогони, така или иначе с тях трябва да се води борба. За да се води борба с ветрогоните, Буболечков предлагаше да се основе дружество за спазване на реда. Членовете на това дружество би трябвало да ходят по улиците, да задържат провинилите се ветрогони и да ги арестуват: някои за едно денонощие, а други и за повече — според провинението.

В отговор на статията, писана от Буболечков, в друг вестник се появи статия на читателя Бръмбалечков, който доказваше, че не трябва да се основава никакво дружество за спазване на реда, тъй като такова дружество отдавна съществува и това е известната на всички милиция, която обаче е забравила, че трябва да се занимава с работата, за която е създадена. По думите на Бръмбалечков по-рано в Слънчевия град не е имало никакви автомобили, по улиците са вървели само минувачи и милицията е следяла само за едно — те да не палуват, да не хулиганствуват, да не се бият помежду си, тъй като в ония времена все още много дребосъчета са били твърде закачливи по характер. С течение на годините характерът на дребосъчетата видимо се поправил. Всички станали учтиви и възпитани, взели да се държат съвсем прилично и културно. По това време по улиците почнали да се появяват разни автомобили, мотоциклети, велосипеди. Милиционерите се заели с направляването на уличното движение и впоследствие дори забравили, че някога тяхна задача била да следят поведението на жителите и да обуздават ветрогоните, които не умеят да се държат както трябва. В заключение Бръмбалечков пишеше, че милицията трябва отново да се заеме с пряката си задача и да поведе борба с ветрогоните, без да чака основаването на някакво дружество или съдружество.

След тези две статии в другите вестници се появиха по същия въпрос още цял куп статии от разни дребосъчета. Едни дребосъчета поддържаха мнението на Буболечков, като сочеха, че сега милицията има много грижи по направляването на уличното движение и затова няма да се превъзмогне безредието, ако не се основе дружество за спазване на реда; други пишеха, че напротив, никакво дружество за спазване на реда няма да се справи с безредието, тъй като никой няма опит в тази работа и затова борбата с ветрогоните трябва да се подеме от милицията.

Със статии по този въпрос излязоха дребосъчета като Малчо, Калчо, Попивко, Моливко, Шушулко, Мамулко, Мравун, Точточ и професорката Муцункова.

Вниманието привлече особено дребосъчето Шушулко, което обнародва статия в излишно рязка форма. Там то наричаше ветрогоните с разни обидни имена като например простаци, развейпляви, въртиопашки, празноглавци, хулигани, слабоумни, питекантропуси, печенеги, нечифтокопитни животни, а милиционерите — тапири, зяпльовци, некадърници, дръвници, лигльовци, повлекани и самозабравили се свирчовци. Подобна рязкост от страна на автора се обясняваше с факта, че самият Шушулко преди това бе полян с вода на улицата, а милиционерът, който стоял наблизо, дори не му обърнал внимание, тъй като гледал на другата страна.

Глава двадесет и седма Във властта на ветрогоните

Докато във вестниците се разгаряше спор — трябва ли или не трябва милицията да води борба с ветрогоните, милиционерите сами поведоха тази борба. Работата е там, че щом на улицата се случеше подобно произшествие, тутакси наоколо се събираше тълпа дребосъчета. Обикновено любопитните бяха толкова много, че запълваха не само тротоарите, но и платното на улицата. Това спираше движението на автотранспорта и дежурният милиционер, ще не ще, трябваше да се намесва, за да освобождава задръстената улица.

Веднъж се случи следното. По улицата едно срещу друго идеха две дребосъчета — Супчо и Милинко. И двете бяха облечени по най-последна мода, тоест с широки жълто-зелени панталони и сака с тесни ръкави. Те не искаха да си направят един другиму път, в резултат на което единият от тях настъпи другия (кой кого — това вече не е известно в подробности). Щом стана това, те почнаха да се ругаят взаимно. Веднага се насъбра тълпа.

Движението на транспорта спря, дотича милиционерът Ботушкин и почна да моли всички да се разотидат, но никой не се разотиваше… В това време Супчо удари Милинко с юмрук по врата и после му направи синина под окото. Тогава милиционерът Ботушкин хвана Супчо за яката и го помъкна към милиционерското управление. По пътя Супчо се опита да избяга и ухапа милиционера, за ръката. Ботушкин се разсърди много и когато дойде в управлението, извади от шкафа една дебела книга, която се съхраняваше там от незапомнени времена и в която бяха записани всички стари закони, и прочете в нея, че за всеки удар по врата в старо време се полагало едно, денонощие арест, за синина под окото — три денонощия, за ухапване по ръката — също три денонощия. Ботушкин реши да приложи този древен закон. Той каза на Супчо, че го арестува поради всичките му престъпления за седем денонощия, и го отведе в една отделна стаичка — такава стаичка имаше при всяко милиционерско управление и тя се наричаше неизвестно защо „хладилник“. Произходът на това название сега вече никому не беше известен. Самото название се бе запазило, а откъде идеше то — това, както се казва, бе потънало в мрака на миналото. Всъщност в тази стая не беше студено, макар че едно време в нея може би е била поддържана ниска температура. Единственото нещо, по което тази стая се отличаваше от другите помещения на управлението, беше това, че тя се затваряше с ключ и тогава от нея нямаше как да се излезе.

Милиционерът Ботушкин остави Супчо в „хладилника“, донесе му вечеря от гостилницата, прибра се в къщи и си легна. Но тогава с него се случи същата история, която често се случваше с Незнайко. Накратко казано, почна да го гризе съвестта. Взе да му се струва, че той няма право да спи спокойно и изобщо да бъде на свобода, докато друго дребосъче седи затворено и не може отникъде да излезе. Като се мъчи така до полунощ, Ботушкин се върна в управлението и освободи Супчо от „хладилника“, Ала щом се прибра пак в къщи, съвестта отново почна да го укорява. Тя му доказваше, че той е престъпил закона, като е пуснал на свобода един ветрогон, който би трябвало да седи заключен седем денонощия.