Приключенията на Незнайко

По-късно същата история почна да се повтаря и с други милиционери. Всички те по примера на милиционера Ботушкин отначало затваряха задържаните ветрогони в „хладилника“, ала след това почваха да се измъчват от угризения. Сломени от укорите на съвестта си, милиционерите пускаха на свобода затворниците, но след това пак почваше да ги мъчи съмнението — правилно ли са постъпили, като са нарушили закона.

След такава постъпка мнозина милиционери губеха съня и апетита си и не си намираха място от мъка, а един милиционер тъй дълбоко се разкая, след като пусна на свобода нарушителя, че сам себе си арестува и се успокои едва след като излежа четири денонощия в „хладилника“.

След случая със Супчо милиционерът Ботушкин обмисли всичко, което се беше случило с него, и изнесе по телевизията доклад, в който доказваше, че не е хубаво ветрогоните да бъдат затваряни в „хладилника“. Вместо това те трябва да се осмиват във вестниците и списанията, та се поместват за тях карикатури, да се съчиняват разни стихчета и разказчета за техните лудории — и тогава те веднага ще се поправят и ще поумнеят. Това предложение се хареса на всички. Тутакси във вестниците се появиха множество карикатури и смешни рисунки. Ветрогоните биваха рисувани в най-широки жълто-зелени панталони и в сака с такива тесни ръкави, каквито просто не може да има. Носовете им правеха съвсем дребнички, а горната им устна удължаваха толкова много, че бе страшно да ги гледа човек. Във всеки вестник можеше да се намери някакво забавно разказче от ветрогонския живот и трябва да кажем, че читателите много обичаха да четат всички тия писания; имаше читатели, които особено много харесваха илюстрованите разказчета за лудориите на ветрогоните, тъй като всичко това им се струваше много смешно.

Въпреки че обсипваха с насмешки от всички страни ветрогоните, техният брой не намаляваше. Главното зло, разбира се, не беше в това, че дребосъчетата намъкваха глупави жълто-зелени панталони и сака с идиотски ръкави. Главното зло се заключаваше в това, че те възприемаха маниерите, обичаите и държането на ветрогоните. Така много дребосъчета, на които по-рано и на ум не би дошло да направят някоя пакост, сега преспокойно плюеха от петия етаж по главите на минувачите, като си въобразяваха, че това е наистина твърде остроумно. Някои вземаха от библиотеките книги, късаха страниците им и си правеха книжни лястовици. Не ги беше грижа, че след това книгата вече не ставаше за четене. Появиха се и запалянковци по играта на шамари. Намериха се дори такива „дейци“, които почнаха да играят не само на шамари, но и на юмруци, ритници и „слагане на марки“. Дори установиха тарифа, според която едно „слагане на марка“ се равняваше на два ритника, пет юмрука или десет шамара. Всеки, който загубеше играта, имаше право да получи от победителя „една марка“ вместо десет шамара, пет юмрука или два ритника.

Изобщо ветрогоните бяха — както вече казахме — такава пасмина, която обичаше да причинява неприятности на другите дребосъчета. Някои ветрогони скоро разбраха, че като се забавляват на улицата, не могат да причинят неприятности изведнъж на голям брой жители, и затова стана тяхна заветна мечта да се вмъкнат в помещение, където са събрани повече дребосъчета, и там да устроят бъркотия. Този замисъл успяха да осъществят неколцина ветрогони, които се вмъкнаха в една концертна зала и изнесоха пред многобройната публика концерт с разстроени и изпочупени музикални инструменти. Това беше такава дива музика, че никое ухо не можеше да я търпи. Но ветрогоните пуснаха слух, че най-модната музика вече била такава и се наричала какофония.

Тази какофония почна да се разпространява из града и скоро изникнаха още няколко оркестъра, които свиреха на изпочупени и разстроени инструменти. За особено моден се смяташе по това време какофоничният оркестър „Ветрофон“. Той не беше голям и в него участвуваха всичко на всичко десет дребосъчета. Едно от тези дребосъчета свиреше на консервена кутия, друго пееше, трето пищеше, четвърто врещеше, пето грухтеше, шесто мяукаше, седмо квакаше, а останалите издаваха разни други звуци и удряха върху тиган.

Любителите на музиката идваха на тези модни концерти, слушаха и се връщаха у дома си с изтерзани до болка уши, като проклинаха до девето коляно всяка какофония, ветрогония и отгоре на всичко своето собствено съществувание.

И театърът не избягна новите влияния. Трябва да отбележим, че във всичко това много голямо значение имаше модата. Щом един от най-видните театрални режисьори се наконти в моден костюм с широки жълто-зелени панталони и пъстра баретка с пискюлче, той незабавно заяви, че театърът не е музей, че не бива да изостава от живота и че ако сега всичко в живота става не тъй, както трябва, то и в театъра всичко трябва да се обърне нагоре с краката. Ако по-рано зрителите са седели в залата, а пък актьорите са играели на сцената, то сега трябва да стане обратното — зрителите да седят на сцената, докато актьорите играят в залата. Този режисьор, чието име сякаш нарочно беше Фокус, именно така направи със своя театър. Фокус нареди столове на сцената и настани там зрителите, но тъй като всички не можеха да се поберат на сцената, една част от публиката той настани в зрителната зала, а актьорите накара да играят сред публиката.

— Тъй ще бъде дори още по-чудновато! — радваше се режисьорът Фокус. — По-рано зрителите седяха на едно място, докато актьорите играеха на друго, а сега актьорите ще играят направо сред зрителите.

Разбира се, никой от актьорите, които играеха сред публиката, не можеше да се върти с такава бързина, че всички да виждат лицето му. Поради това едни виждаха само лицето на актьора, други — само тила му. Същата дивотия се получи и с декорациите. Едни зрители виждаха и актьорите, и декорациите, други не виждаха нито тях, нито актьорите, тъй като декорациите бяха обърнати към тях с опакото си и закриваха актьорите. За да не скучае никой при такова неинтересно зрелище, режисьорът Фокус накара няколко актьора да тичат по време на представлението из залата, като обсипват зрителите с разноцветни стружки и ги удрят по главата с плюскала и балончета.

Публиката не хареса твърде тия театрални фокуси, но режисьорът Фокус каза, че тъкмо туй е хубавото, защото ако по-рано се е смятало за хубаво такова представление, което се е харесвало на зрителите, то сега, когато всичко е наопаки, за хубаво пък трябва да се смята онова представление, което не се харесва никому. Такива разсъждения никого не убеждаваха и публиката често напускаше представлението дълго време преди края му. Но това не тревожеше режисьора Фокус. Той каза, че ще измисли някакъв нов фокус и тогава всички ще седят като заковани на столовете си. И той наистина го измисли: намаза преди представлението всички пейки със смола, за да прилепнат по тях зрителите и да не могат да си отидат. Това помогна, но само един път, защото след това никой вече не стъпи в театъра на Фокус.

Отначало Незнайко, Карфичка и Шаренкия не забелязваха промените, които бяха станали в Слънчевия град, тъй като в парка, където тримата се губеха по цели дни, известно време всичко си вървеше постарому. Ала скоро ветрогоните се появиха и там. Те взеха да скитат по алеите, блъскаха посетителите и ги наричаха с разни нехубави имена, удряха ги с буци кал и си деряха гърлата с някакви дивашки песни. Във Водното градче те пробиха с карфици всички гумени лодки, в Шахматното градче счупиха всички шахматни автомати. Карфичка, която веднага забелязваше всяко неприлично държание, сега се чудеше как по-рано не бе видяла какъв лош народ има в този парк.

— По-добре да не идваме вече тук — каза тя на Незнайко и Шаренкия. — Просто ще се разхождаме по улиците, както по-рано.

Те почнаха да се разхождат по улиците и едва тук забелязаха колко се е изменил животът в града. Рядко вече можеше да се срещнат весели и радостни лица. Всички се, чувствуваха сякаш не на мястото си, вървяха като ударени и плахо се оглеждаха наоколо си. И имаше защо да се плашат, тъй като по всяко време и иззад всеки ъгъл можеше да изскочи някой ветрогон и да препъне минувача, да му плисне канче вода в лицето или пък да се промъкне крадешком зад него и да изпищи внезапно над ухото му, или още по-лошо — да го ритне или да му стовари юмрук по врата.

В града нямаше вече това весело оживление, което се наблюдаваше по-рано. Минувачите значително намаляха. Никой не се спираше да подиша чист въздух или да поговори с приятеля си. Всеки гледаше да се промъкне незабелязано по улицата и по-скоро да се шмугне у дома си. Мнозина престанаха да обядват в гостилниците, където можеше да ги оскърби всеки ветрогон, който би се запилял тъдява. Повечето предпочитаха да си получават закуските, обедите и вечерите по кухненските асансьори и да се хранят у дома си в спокойна обстановка. Мнозина дори престанаха да ходят на театър, концерт и прочее, защото се страхуваха да не попаднат сред какофонична музика, или пък на представление, където удряха с балончета посетителите по главите или ги залепяха със смола за столовете.