Приключенията на Незнайко

Конструктори на тези шахматни автомати са най-добрите шахматисти, затова подобна шахматна машина може да бъде надвита само от някой шахматен шампион, и то не винаги. Имало е случаи; когато сам конструкторът е губил играта с конструирания от самия него автомат. Това става, защото конструкторът може да се умори, да заболее или от разсеяност да не направи този ход, който е нужен, докато автоматът никога не се уморява и винаги действува бързо и сигурно — стига, разбира се, да не бъде повреден.

В един от павилионите на Шахматното градче беше поставен голям шахматен автомат, който можеше да играе едновременно на тридесет и две дъски. Автоматът се намираше в средата на една пръстеновидна маса, върху която бяха разположени тридесет и две шахматни дъски. Пред тези дъски седяха дребосъчета, които желаеха да играят с автомат. Като направеше ход на една дъска, автоматът леко се завърташе и правеше ход на друга дъска, после пак се завърташе и по този начин се въртеше непрекъснато, като предприемаше ход след ход. Всичко това ставаше толкова бързо, че някои играчи не успяваха да направят насрещния си ход. В такъв случай автоматът се спираше и чакаше, докато не направеха хода.

Нашите пътешественици попаднаха в Шахматното градче и дълго наблюдаваха играта на този голям шахматен автомат. Най-после на Карфичка й омръзна да гледа, но затова пък Незнайко тъкмо тогава се увлече. Като видя, че един от играчите загуби партията си и стана от масата, Незнайко седна на неговото място и каза, че и той иска да играе. Карфичка запротестира и заяви, че не може да търпи да играят пред нея на шах. Шаренкия заяви, че и той не може да понася шаха, но Незнайко упорствуваше и не искаше да си върви. Тогава Плъхчо каза, че те с Карфичка и Шаренкия ще отидат на разходка във Веселото градче, а Незнайко може да поиграе на шах и след това да се присъедини към тях.

Така и направиха.

Глава двадесет и четвърта Как Незнайко се разболя от шахматна треска

Карфичка и Шаренкия се запътиха заедно с Плъхчо към Веселото градче, а Незнайко почна да играе с автомата на шах. Но едва направи десетина хода — и получи шах и мат едновременно. Той рече да изиграе още една партия и я загуби след нови пет или шест хода. Следния път той получи мат след три хода. Автоматът сякаш забеляза каква грешка допускаше в играта си Незнайко и намери начин да го побеждава във възможното най-късо време.

Един от играчите, който седеше редом с Незнайко, му каза, че за самия Незнайко е още рано да играе с такава сложна машина, по-добре е най-напред да поиграе с някой малък и по-прост автомат. Като научи, че в Шахматното градче има и други автомати, Незнайко стана от масата и тръгна да търси машина според силите си. Не направи и десет крачки и насреща му се зададе едно момиченце. То имаше красива бяла рокличка с разноцветни шахматни фигурки, а на главата си носеше шапчица във вид на корона, като шахматната царица. То се усмихна на Незнайко като на стар познат и каза:

— Здравейте!

— Здравейте — отговори Незнайко. — Ние като че ли сме се срещали вече с вас?

— Засрамете се, Незнайко! Нима сте забравили? Нали вие идвахте при нас във фабриката за готови дрехи?

— Аха, наистина! — извика Незнайко. — Сега си спомням. Вие сте Макаричка.

— Да — потвърди Макаричка. — Да поседнем на пейката. Тук е много хубаво.

Те седнаха на пейката и Макаричка каза:

— А пък ние не сме ви забравили и често си спомняме за вашето посещение. Тогава ни беше много весело. Помните ли как Игличка каза на Заварко: „Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Ще пръхтите у дома си!“ Ха-ха-ха! И сега, щом някой от нас се засмее, ние казваме: „Вие не сте кон и не се намирате в конюшня. Идете си в къщи, попръхтете си там, а после елате при нас.“

Макаричка и Незнайко весело се засмяха.

— Кажете, харесва ли ви се в нашия град? — запита Макаричка.

— Много ми се харесва — отговори Незнайко. — Вие имате най-различни машини, кина, театри, магазини, дори и гостилници. Всичко си имате!

— А нима при вас не е така?

— Къде ти! — махна с ръка Незнайко. — У нас доще ли ти се ябълка, най-напред трябва да се качиш на дървото; доще ли ти се ягода, първо трябва да я отгледаш; доще ли ти се лешниче, трябва да отидеш в гората. А у вас е просто: иди в гостилницата и яж, колкото ти душа иска. Докато у нас първо трябва да поработиш, а после да ядеш.

— Но и ние работим — възрази Макаричка. — Едни работят по нивите, по зеленчуковите градини, други изготвят разни предмети във фабриките, а после всеки взема от магазина, каквото му е нужно.

— Но в работата ви помагат разни машини — отговори Незнайко. — А ние нямаме машини. И магазини нямаме. Вие живеете всички заедно, а у нас всяка къщичка си е отделно, сама за себе си. И затова стават големи бъркотии. В нашата къща например има двама техници, пък нито един шивач. В друга някоя къща живеят само шивачи, а ни един техник. Ако ви са нужни, да речем, панталони, вие отивате при шивача, но шивачът няма да ви даде панталоните даром, защото ако рече на всеки да дава панталони даром…

— Сам ще остане без панталони! — засмя се Макаричка.

— По-лошо! — махна с ръка Незнайко. — Ще остане не само без панталони, но и без храна, защото той не може едновременно да шие дрехи и да си набавя храна!

— Така е, разбира се — съгласи се Макаричка.

— Значи вие трябва да дадете на шивача за панталоните си, да речем, една круша — продължи Незнайко. — Но ако шивачът няма нужда от круша, а например от маса, тогава трябва да отидете при дърводелеца и да му дадете една круша, за да направи той маса, а след това тази маса трябва да я дадете на шивача срещу панталоните. Но дърводелецът може да каже, че не му трябва круша, а брадва. Тогава пък ще трябва да се влачите при ковача. А може да се случи и така, че когато отидете с брадва в ръка при дърводелеца, той да ви каже, че брадвата вече не му е нужна, защото си е доставил от друго място. И току-виж, сте останали вместо с панталони — с брадва!

— Да, наистина това не е малка беда! — засмя се Макаричка.

— Не е в това бедата, защото от всяко положение може да се намери изход — отговори Незнайко. — В краен случай приятелите няма да ви оставят да пропаднете и все пак някой ще ви подари или пък ще ви заеме панталони за известно време. Бедата е в това, че у някои дребосъчета на тази почва се развива една страшна болест — алчност или скъперничество. Такова дребосъче скъперник мъкне у дома си всичко, което само му попада в ръцете: и нужно, и ненужно. Има при нас едно такова момченце на име Поничко. Цялата му стая е затрупана от всевъзможни вехтории. То си мисли, че всичко това ще му влезе в работа, че ще го размени срещу необходими предмети. Освен това държи при себе си множество ценни предмети, които могат да свършат добра работа другиму, а при него само събират прах и се развалят. Притежава цял куп куртки и жакети! Само костюми има двадесет ката, а панталоните му са сигурно петдесет чифта. Всичко е струпано в къщата му на пода на грамадна камара и дори сам Поничко вече не помни какво има и какво няма. Някои дребосъчета използуват това. Ако някому изведнъж потрябват панталони или сако, той може спокойно да се приближи до купчината и да си избере, каквото му хареса, а Поничко дори няма да забележи, че нещо е изчезнало. Но забележи ли, тежко ти — такъв вой надава — ушите ти да писнат!

Макаричка се смееше от сърце, докато слушаше разказа на Незнайко. После лицето й стана сериозно и тя каза:

— Срамно е да се смееш на болен човек! Добре, че никой у нас не може да заболее от тази страшна болест. Защо да държиш у дома си цял куп дрехи, щом по всяко време можеш да получиш от магазина съвсем приличен костюм. При това модата се мени непрекъснато и щом костюмът излезе от мода, все едно, не може вече да се облече. Добре, че се сетих — спомни си Макаричка. — Къде са вашите приятели Карфичка и този… Сивичкия ли, как се казваше?