Рекетьорът
Шрифт:
— Тази сутрин вече имаме обвинителен акт по случая с убийствата на съдия Реймънд Фосет и госпожа Наоми Клеъри — бавно съобщи Мъмфри с нервен глас, поне две октави по-висок от нормалното.
Мъчеше се в съдебната зала, губеше уж сигурните случаи, които сам си възлагаше, и най-често го критикуваха, защото изглеждаше нервен и притеснен. Според някои това се дължеше на твърде рядкото му присъствие в зала през десетгодишната му кариера.
Стенли вдигна високо обвинителния акт, като че ли от зрителите се очакваше да прочетат напечатания текст.
— Документът съдържа две обвинения в убийство. Обвиняемият е Куин Ал Ракър. Да, основателно очаквам по случая да бъде поискана смъртна присъда.
Последното
Четейки неуверено от бележките си, Стенли представи житейската история на Куин и успя да създаде впечатлението, че той е избягал от затвора единствено за да отмъсти на съдията. По едно време Виктор Уестлейк, застанал като страж до рамото на прокурора, се намръщи и погледна надолу към бележките му. Стенли обаче продължи и едва не се разрида за скъпия си приятел и наставник Реймънд Фосет — колко много означавал съдията за него и тъй нататък. Гласът му наистина потрепери, когато се постара да обясни колко е поласкан, че на него се е паднала огромната отговорност да потърси справедливост за извършването на тези „отвратителни“ престъпления. Би могъл за две минути да прочете обвинителния акт и после всички да се разотидат. Но не. Пред такава публика и с милиони зрители пред екраните Стенли сметна, че трябва да продължи да дърдори и да дръпне реч за справедливостта и борбата с престъпността. След няколко мъчителни отклонения той отново се върна на темата някъде към края. Беше време да приключва. Похвали Виктор Уестлейк и цялото Федерално бюро за разследване за работата му, която била „свръх-човешка, неуморна и блестяща“.
Когато най-накрая млъкна, Уестлейк му благодари, макар да не стана ясно дали е, задето си е затворил устата, или за многобройните комплименти. Уестлейк беше много по-опитен в тези изяви от младия Стенли и говори пет минути, без да каже нищо. Благодари на хората си, изтъкна увереността си, че престъплението е разкрито, и пожела на прокуратурата успешна работа. Когато приключи и отстъпи назад, един репортер се провикна с въпрос.
— Без коментар — рязко отговори Уестлейк и даде знак, че е време да приключват.
Стенли обаче не беше готов да излезе от обектива на камерите. Секунда-две се усмихва глупаво на тълпата, сякаш искаше да каже: „Ето ме“. После Уестлейк му прошепна нещо.
— Благодаря ви — каза Стенли и се отдръпна.
Пресконференцията приключи.
Гледам я в стаята си в „Бест Уестърн“. Минава ми през ума, че след като всичко е в ръцете на Стенли, Куин може и да има някакъв шанс. Ако се стигне до процес обаче, Стенли най-вероятно ще се отдръпне и ще остави някой от опитните си помощници да свърши работата.
Със сигурност ще продължи да обработва медиите и да подготвя кандидатурата си за по-висок пост, но сериозната работа по процеса ще свършат професионалистите. В зависимост от това колко се забавят нещата, Мъмфри току-виж останал без работа. Мандатът му е четиригодишен, като на президента. Когато новоизбраният кандидат влезе в Белия дом, федералните прокурори се сменят.
След като пресконференцията приключва и коментаторите по Си Ен Ен се разбъбрят, превключвам каналите, но не намирам нищо интересно. Въоръжен с дистанционното, притежавам пълен контрол над телевизията. Приспособявам се към свободата с удивителна лекота. Мога да спя, докато сам не се събудя. Мога да се обличам както си пожелая, макар изборът ми да е ограничен. И най-важното — нямам съкилийник, не деля с никого помещение от десет квадрата. Два пъти измерих мотелската стая — широка е приблизително пет метра и е дълга девет заедно
с банята. Истински палат.В късната сутрин вече сме на път и се движим на юг по междущатска магистрала 79. Три часа по-късно пристигаме на летището в Чарлстън, Западна Вирджиния, където се сбогуваме с агент Хански. Той ми пожелава всичко хубаво и аз му благодаря за съдействието. Двамата с Пат Сърхоф вземаме вътрешен полет до Шарлът в Северна Каролина. Нямам документи, но Шерифската служба на САЩ и авиолинията се разбират на кодиран език. Само следвам Пат и си признавам, че се качвам развълнуван на борда на малкия самолет.
Летището на Шарлът е голямо, открито и модерно. Прекарвам два часа на мецанина и наблюдавам хората, които пристигат и заминават. Вече съм един от тях, свободен човек, и не след дълго ще мога да отида на гишето и да си купя билет за където поискам.
Нашият директен полет до Денвър е в шест и десет. Кодираният език ни е издействал по-добри места и двамата с Пат седим един до друг в първа класа благодарение на данъкоплатците. Аз пия бира, а той — джинджифилова лимонада. За вечеря ни поднасят печено пиле със сос и вероятно повечето пътници го ядат, колкото да не прегладнеят. За мен си е вкусна храна. Изпивам чаша пино ноар — първата ми глътка вино от много години.
Виктор Уестлейк и антуражът му си тръгнаха от пресконференцията и поеха с колите си към правната кантора на Джими Лий Арнолд в центъра на града, на четири пресечки от съда. Служителката на рецепцията ги очакваше. След броени минути ги поведе по тесен коридор към просторна заседателна зала и поръча кафе. Отказаха учтиво.
Джими Лий беше стожер на наказателното право в Роуаноук, ветеран с двайсет и две години стаж във войната срещу наркотиците и порока. Четири години по-рано беше представлявал Джакийл Стейли, племенника на Куин Ракър. Подобно на мнозина други самотни бойци, които действат на границата с престъпния свят, Джими Лий беше колоритен образ. Дълга прошарена коса, каубойски ботуши, многобройни пръстени, кацнали на носа очила с червени рамки. Отнасяше се подозрително към ФБР, но ги посрещна любезно във владенията си. Не за пръв път го посещаваха агенти — беше виждал мнозина през годините.
— Значи имате обвинителен акт — каза той веднага щом церемонията по запознанството приключи.
Виктор Уестлейк го информира накратко за основното развитие по делото срещу Куин Ракър.
— Представлявали сте племенника му Джакийл Стейли преди няколко години, нали?
— Точно така — отговори Джими Лий. — Но никога не съм се срещал с Куин Ракър.
— Предполагам, че семейството или бандата са ви наели да представлявате хлапето.
— Нещо такова. Беше частен контакт, не ми беше възложено от съда.
— С кого от семейството общувахте?
Настроението на Джими Лий се промени. Той бръкна в джоба на сакото си и извади малък диктофон.
— За всеки случай — каза адвокатът и натисна копчето. — Нека да запишем разговора си. Вие сте трима, аз съм сам. Искам да бъда сигурен, че няма да има недоразумение във връзка с казаното. Нещо против?
— Не — отговори Уестлейк.
— Добре. И така, попитахте ме с кого от семейството съм общувал, когато бях нает да представлявам Джакийл Стейли, нали?
— Да.
— Ами не съм сигурен, че мога да ви отговоря. Поверителност между адвокат и клиент. Вие ми кажете защо се интересувате.
— Разбира се. Куин Ракър направи признание. Каза, че е убил съдия Фосет, защото съдията не изпълнил обещанието си. Твърди, че бандата е платила петстотин хиляди долара в брой на Фосет, за да удовлетвори искането за недопускане резултатите от обиска, при който е намерена пратката кокаин в микробуса.
Уестлейк замълча и внимателно се вгледа в Джими Лий. Очите на адвоката не издаваха нищо. Най-накрая той сви рамене и попита: