Сестра

— Но не е достатъчно, нали?

Докторът замълча за момент:

— Не. Не е.

— Пуерпералната психоза е спешен случай от гледна точка на психиатрията, нали така?

Видях го как трепна, когато разбра, че съм наясно с този факт, но аз наистина бях проучила предварително нещата.

— Да.

— И изисква хоспитализация?

Езикът на тялото му беше внимателно контролиран: ръцете му висяха решително отстрани, обутите му в кадифени панталони крака бяха леко раздалечени един от друг, но аз знаех, че му се ще да скръсти ръце на гърдите си, да прехвърли крак върху крак, да даде физически израз на вътрешната си отбранителна позиция.

— Много психиатри биха интерпретирали симптомите на Тес по същия начин като мен, тоест като индикатор по-скоро за депресия, отколкото за психоза. — Той разсеяно посегна надолу и погали копринените уши на кучето си, сякаш имаше нужда от успокоение, после продължи: — Да се постави диагноза в психиатрията е много по-трудно, отколкото, в която и да е друга сфера на медицината. Няма рентгенови снимки, нито кръвни изследвания, които да ни помогнат. Освен това нямах достъп до документацията й, така че не знаех дали има предшестващо психично заболяване.

— Няма такова. Кога е било посещението й при вас?

— На двадесет и трети януари. В девет часа сутринта.

Той не се беше консултирал с книжата си, нито беше погледнал в компютъра си. Беше дошъл подготвен за тази среща, разбира се. Вероятно беше прекарал цялата сутрин на телефона в разговори с представителите на лекарския профсъюз. Забелязах върху лицето му следа от искрена емоция. Зачудих се дали се страхува за себе си, или искрено е разстроен заради случилото се с теб.

— Значи сте я видели в деня, в който е починала? — попитах го.

— Да.

— И сутринта, преди да умре, вие сте сметнали, че страда от депресия, не от психоза?

Той повече не можеше да прикрива чувствата си, преметна крак върху крак, прибра се отбранително в себе си:

— Тогава не забелязах никакви индикатори за психоза. А и тя с нищо не показа, че има намерение да се самонарани. Нямаше нищо, с което да намекне, че ще отнеме живота си.

Исках да му изкрещя, че ти, разбира се, не си проявила никакви признаци, защото в действителност не си отнела сама живота си; бил ти е жестоко отнет. Чух как гласът му звучи спокойно, някак отдалеч, на фона на виковете в главата ми.

— Значи смъртта й е била поводът да промените диагнозата си?

Той не отвърна. Сгърченото му лице и кадифените панталони вече не ми се струваха симпатично небрежни, а безнадеждно неглиже.

— Грешката ви не е била, че сте й поставили диагноза „депресия“, когато тя всъщност е страдала от психоза. — Той се опита да ме прекъсне, но аз продължих: — Грешката ви е, че нито веднъж не сте си и помислили, че може да ви казва истината.

Докторът отново направи опит да ме прекъсне. И теб ли така е прекъсвал, когато си се опитвала да му обясниш какво ти се случва? А си мислех, че от психиатрите се изисква да слушат. Предполагам, че по време на спешен преглед по линия на здравната каса, проведен най-вероятно в някоя препълнена с хора клиника, няма много време за слушане.

— Дали поне веднъж не сте се замислили, че заплашителните телефонни обаждания може да са истински, също както и мъжът, който я е последвал в парка през онзи злополучен ден и я е убил? — попитах го.

— Тес не е била убита.

Стори ми се странно, че е толкова категоричен в изказването си. В края на краищата, едно убийство би го освободило от кукичката на сгрешената диагноза. Той замълча, после произнесе думите си така, все едно му причиняваха физическа болка.

— Както ви казах, на Тес й се причуваха разни работи — ако искате, можем да поспорим за интерпретацията. Но освен това тя страдаше и от зрителни халюцинации. Когато я прегледах, ги определих като особено ярки кошмари, нещо, което не е необичайно за един депресиран и изпаднал в дълбока скръб пациент — продължи доктор Никълс. — Но после препрочетох бележките й и беше повече от очевидно, че са били халюцинации — нещо, което съм пропуснал. — Леката следа от покруса, която бях забелязала по-рано, се разля по цялото му лице. — Визуалните халюцинации са ясен сигнал за акутна психоза.

— Какви бяха „халюцинациите“ й?

— Трябва да уважавам правото на лекарска тайна.

Помислих си, че е странно така изведнъж да се сети за конфиденциалността между лекар и пациент, след като до този момент тя изобщо не го беше възпряла. Зачудих се дали има причина за това, или пък е просто поредната проява на неговата некомпетентност.

— Накарах я да ми нарисува онова, което вижда — продължи той и лицето му стана мило. — Мислех, че ще й е от полза. Може би бихте могли да откриете рисунките й?

Секретарката влезе. Времето ми беше изтекло, но аз не помръднах от мястото си:

— Трябва да отидете в полицията и да им кажете, че се съмнявате да е имала следродилна психоза.

— Но аз не се съмнявам. Знаците бяха там, както казах, само че аз пропуснах да ги забележа.

— Вие не сте причината, поради която тя е умряла, но може да сте причината, поради която нейният убиец ще се измъкне безнаказано. Заради вашата диагноза никой не го търси.

— Биатрис…

За пръв път използваше малкото ми име. Звънецът беше иззвънял; часът беше свършил, така че сега можеше да е по-искрен с мен. Не помръднах, но той стана от мястото си.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна с нищо повече. Не мога да променя професионалната си преценка само защото вие го искате, защото пасва на хипотезата, с която сте си обяснили смъртта й. Направих грешка — ужасна погрешна преценка. И трябва да си понеса последствията.

Чувството за вина преливаше от всяка негова дума — малко ручейче, заплашващо да се превърне в пълноводен поток. Изглежда изпитваше облекчение, че най-сетне може да го излее навън:

— Грозните факти са, че една млада жена с пуерперална психоза е останала недиагностицирана и аз трябва да поема своя дял от вината за нейната смърт.

Каква ирония само, че с чувството за доблест се спори много по-трудно, отколкото с неговата противоположност. Моралното издигане просто е прекалено сигурно, макар и неудобно.

* * *

Прозорецът на офиса е отворен. Навън вали пролетен дъжд, събрал в себе си мириса на трева и дървета, преди да падне долу, върху циментовите тротоари. Усещам леко понижаване на температурата, подушвам го още преди да съм го забелязала. Почти съм привършила с разказа си за срещата ми с доктор Никълс.

— Мислех, че вярва, че е допуснал трагична грешка, и наистина е ужасен от себе си.

— Помолихте ли го да отиде в полицията? — пита господин Райт.

— Да, но той продължи да настоява, че е сигурен, че Тес е страдала от пуерперална психоза.

— Въпреки че това се е отразявало зле върху професионалната му репутация.

— Да. И за мен бе изненадващо. Но отдадох мотива му на неуместен морален кураж; да се съгласи с мен, че Тес не е имала психоза, а е била убита, би било проява на страх. В края на срещата ни си тръгнах убедена, че е безнадежден като психиатър, но е свестен като човек.