Сестра

Прекъсваме за обяд, господин Райт има планирана среща и аз излизам от следствената служба сама. Навън продължава да вали.

Така и не отговорих на имейла ти, за да ти разкрия истинската причина, поради която посетих терапевт. Защото накрая все пак го направих. Шест седмици след като двамата с Тод се бяхме сгодили. Мислех си, че с женитбата ще престана да се чувствам толкова несигурна. Но годежният пръстен на пръста ми не беше новата опора в живота, на която се бях надявала. Отидох при доктор Уонг, интелигентна и изпълнена със съчувствие жена, която ми помогна да разбера, че след като татко и Лео са ни напуснали един след друг в разстояние на няколко месеца, моето чувство за изоставеност и последвалата го несигурност не са никак изненадващи. Ти беше права за тези две рани. Но изпращането ми в интерната през същата година бе последната капка, която затвърди усещането ми, че съм изоставена.

По време на сеансите разбрах, че мама не ме беше отхвърлила, а просто се бе опитала да ме предпази. Ти беше доста по-малка, така че можеше да те защити от мъката си, но щеше да й е много по-трудно да я скрие от мен. Каква ирония: беше ме изпратила в интернат, защото си мислеше, че така за мен ще бъде по-сигурно от емоционална гледна точка.

И така, с помощта на доктор Уонг започнах да разбирам по-добре не само себе си, но и мама, бързо и лесно насъбраното обвинение се трансформира в трудно спечелено осъзнаване на нещата.

Проблемът бе, че осъзнаването на причината, поради която се чувствах несигурна, не ми помогна да поправя вече причинените вреди. Нещо в мен се беше прекършило и сега знаех, че намеренията зад всичко случило се са били добри — все едно да събориш някоя порцеланова фигурка на пода, докато бършеш праха, вместо да я счупиш нарочно. Но счупеното си оставаше счупено.

Така че, мисля, ще разбереш защо не споделям скептицизма ти по отношение на психиатрите. Но съм съгласна с теб, че имат нужда от артистична чувствителност също толкова, колкото и от добра научна подготовка (доктор Уонг беше завършила сравнителна литература, преди да се отдаде на медицината), както и с думите ти, че един добър психиатър е модерната версия на ренесансовия човек. Докато ти казвам всичко това, се чудя дали уважението и благодарността, които изпитвах към моя собствен психиатър, не бяха повлияли на мнението ми за доктор Никълс; дали това не бе истинската причина да реша, че дълбоко в себе си той е един добър човек.

Връщам се в следствената служба преди господин Райт, който пристига пет минути по-късно и има притеснен вид. Може би срещата му не беше минала добре. Предполагам, че е била свързана с теб. Случаят ти е сензация — заглавия на първа страница, телефонни обаждания от страна на народни представители от името на любопитните избиратели.

Трябва да е огромна отговорност за господин Райт, но той не само е в състояние да скрие напрежението, под което се намира, а и не ме натоварва по никакъв начин, за което съм му благодарна. Той натиска копчето на касетофона и продължаваме.

— Колко скоро след срещата ви с доктор Никълс открихте картините?

Не е нужно да конкретизира за кои картини става дума.

— Веднага щом се прибрах в апартамента й, ги потърсих в спалнята й. Беше изнесла всичките си мебели навън, с изключение на леглото. Дори гардеробът беше в дневната, където изглеждаше нелепо.

Не съм сигурна защо му го казах. Може би защото ако трябваше да си жертва, то исках да му дам да разбере, че си жертва със собствена индивидуалност, която понякога дразнеше по-голямата ти сестра.

— Покрай стените бяха подпрени някъде към четиридесет-петдесет платна — продължих. — Повечето бяха направени с маслени бои, имаше няколко нарисувани върху твърда основа, както и няколко колажа. Всичките бяха големи, най-малко тридесет сантиметра в диагонал. Отне ми известно време да ги прегледам. Не исках да повредя някое от тях.

Картините ти са невероятно красиви. Казвала ли съм ти го някога или твърде много се притеснявах, че като художничка няма да печелиш достатъчно, за да живееш нормално? Зная отговора. Тревожех се, че никой няма да купи огромни платна, изпълнени с цветове, които не пасват на интериора му, нали? Тревожех се, че боята беше толкова дебело напластена, че можеше да се откърти и да съсипе нечий мокет, вместо да осъзная, че всъщност си й вдъхнала живот.

— Отне ми половин час, за да открия онези рисунки, за които ми беше говорил доктор Никълс.

Господин Райт беше видял само четирите картини, направени под влияние на твоите „халюцинации“, не онези, които беше рисувала преди. Но мисля, че най-много ме шокира контрастът.

— Всичките й други картини бяха толкова… — Какво пък, по дяволите, ще го кажа. — Жизнерадостни. Красиви. Експлозии от живот, светлина и цвят върху платното.

Но тези четири картини бе нарисувала с палитрата на нихилистите, каталожни номера от PMS-4625 до PMS-4715, черният и кафявият спектър, а що се отнася до сюжета им — той принуждаваше зрителя да отскочи уплашено назад. Няма нужда да го обяснявам на господин Райт, той разполага със снимките им в досието ти и аз почти ги виждам. Макар и по-малки и обърнати с главата надолу, те въпреки това продължават да ме притесняват и аз бързам да отместя поглед встрани.

— Бяха най-отдолу в една голяма купчина. Боята от една от тях се беше размазала по гърба на предната. Помислих си, че трябва да ги беше скрила набързо, преди да са имали достатъчно време да изсъхнат както трябва.

Трябваше ли да криеш лицето на жената, дългия дълбок разрез на устата, която пищеше, за да можеш да спиш? Или пък маскираният мъж, злокобно тъмен в сенките, те беше притеснил толкова много, както беше притеснил мен?

— Тод мислеше, че са доказателство за психозата й.

— Тод?

— Годеникът ми по онова време.

Прекъснати сме от госпожа Падам-си-по-шефа-си, която поднася сандвич на господин Райт; очевидно обедната му среща не включваше обяд и тя се беше сетила за това, беше се погрижила за него. Едва ме поглежда, докато ми подава минерална вода. Той й се усмихва с откритата си печелеща симпатии усмивка.

— Благодаря, Стефани.

Усмивката му излиза от фокус. Офисът сякаш се изпълва с мъгла. Чувам загрижения му глас:

— Добре ли сте?

— Да.

Но офисът е потънал в мрак. Чувам, но не виждам. Същото се случи и вчера, по време на обяда с мама. Тогава обвиних виното, но днес нямам изкупителна жертва. Знам, че трябва да запазя спокойствие и тъмнината ще отмине. Така че продължавам, насилвайки се да си припомня — и в тъмнината твоите картини в убити тонове стават ярки.

* * *

Плачех, когато Тод влезе, сълзите ми капеха върху картините и се превръщаха в мастиленочерни и калнокафяви капки, плъзгащи се надолу по платното. Тод преметна ръка през рамото ми.

— Не Тес е нарисувала тези картини, скъпа. — За момент ме изпълни надежда; някой ги беше сложил тук. Някой друг, а не ти, се беше чувствал така. — Не е била на себе си — продължи Тод. — Не е била сестрата, която си познавала. Знаеш, че лудостта отнема индивидуалността на човека.

Изпаднах в ярост. Въобразяваше си, че знае нещо за психическите разстройства; че няколко сеанса с терапевт, когато е бил на тринадесет години, след развода на родителите му, са го превърнали в един вид експерт.