Сестра

Погледнах обратно към картините. Защо ги беше нарисувала, Тес? Като някакво послание? И защо ги беше скрила? Тод не разбра, че мълчанието ми е изпълнено с напрегнат въображаем разговор.

— Някой трябва да назове нещата с истинските им имена, скъпа.

Изведнъж беше станал толкова провинциален и консервативен; сякаш да грешиш на сто процента е равносилно на това да си мъжкар. Този път той долови гнева ми:

— Съжалявам, „лудост“ вероятно е прекалено остър израз, с който да опишем състоянието й.

В онзи момент мълчаливо и ожесточено му възразявах. „Психопат“ ми звучеше много по-зле от „луда“. Мислех, че човек не може да бъде психопат от рода на Мартенския заек или Лудия шапкар. В литературата нямаше игриви и лежерни образи на психопати. Дори Крал Лир не е бил психопат, когато, насред несвързаното си бръщолевене, е прозрял вечните истини. Мислех, че можем да определим лудостта като емоция, интензивна и объркваща, дори да я уважаваме заради благородното й литературно потекло, но психозата е тук, за да се страхуваме от нея и да я избягваме.

Но сега се страхувам от лудостта, вместо да гледам литературното й потекло. И осъзнавам, че предишната ми гледна точка е била по-скоро тази на зрител, отколкото на потърпевш. „Никакво лудо сладко небе“ — загубата на нормалността, на индивидуалността води до отчайващ ужас, какъвто и етикет да й се сложи.

Измислих си някакво извинение, за да изляза от апартамента, и Тод ми се стори разочарован. Трябва да си беше внушил, че картините ще сложат край на моя „отказ да погледна истината в очите“. Бях го чула да използва тази фраза по време на тихите телефонни разговори с наши общи приятели от Ню Йорк, когато си мислеше, че не мога да го чуя; беше я казал дори на шефа ми. Според неговите разбирания картините ти щяха да ме принудят да приема действителността. Тя беше там, пред мен, в четворно измерение — една крещяща жена и един чудовищен мъж. Психотични, плашещи, адски картини. Какво повече ми беше нужно? Аз, разбира се, вече щях да приема факта, че си се самоубила, и да продължа напред. Бихме могли да оставим нещата зад гърба си. Да продължим с живота си. Изтърканите, банални фрази на терапевтите можеха да се превърнат в реалност.

Навън беше тъмно, студеният въздух ме прерязваше. Началото на февруари не е подходящият момент постоянно да бягаш навън, когато си се разсърдил. Отново потърсих несъществуващата ръкавица в джоба си. Ако бях лабораторен плъх, щях да съм много лош екземпляр, що се отнася до възприемането на модели на поведение и наказания. Зачудих се дали подхлъзването по стълбите е за предпочитане пред сграбчването на покрития със сняг железен парапет с гола ръка. Реших да се хвана, потръпнах, докато държах хапещия студен метал.

Знаех, че наистина нямам право да се ядосвам на Тод, защото ако беше обратното, и аз щях да искам той да се върне обратно към човека, когото познавах: човек разумен и уравновесен, който уважаваше авторитетите и не причиняваше излишен срам. Но ти, мисля, си доволна, задето спорех с полицаите, заклещвах възрастни мъже на стълбите пред къщите им и в техните апартаменти, и не признавах авторитети — и всичко това благодарение на теб.

Докато вървях сама по хлъзгавите от замръзналата киша улици, осъзнах, че Тод всъщност изобщо не ме познава. Нито пък аз него. Нашата връзка се основаваше на незначителните разговори. Никога не оставахме будни до малките часове на деня, надявайки се да открием в среднощния физически разговор единение на умовете. Не бяхме се гледали в очите, защото ако очите бяха прозорци към душите ни, щеше да е малко невъзпитано и срамно да надничаме през тях. Бяхме създали една връзка, подобна на околовръстно шосе, която заобикаляше пресните емоции и комплексните чувства, така че да останем непознати.

Беше прекалено студено, за да отида още по-надалеч, затова се върнах в апартамента. Щом стигнах до върха на стълбището, се сблъсках с някого в тъмното и подскочих уплашено, преди да разбера, че е Еймиъс. Мисля, че и той беше също толкова изненадан да ме види.

— Еймиъс?

— Много се извинявам. Уплаших ли те? Ето… — подаде ми фенерче, за да видя къде стъпвам. Видях, че носи торба с пръст.

— Благодаря.

Изведнъж ме споходи мисълта, че всъщност живея в неговия апартамент.

— Трябва да ти платя нещо, докато сме отседнали тук.

— В никакъв случай. Освен това Тес вече е платила наема за следващия месец.

Беше се досетил, че няма да му повярвам.

— Помолих я да ми плати с картини — продължи той. — Както Пикасо е плащал сметките си в ресторанта. Тя нарисува тези за февруари и март предварително.

Бях вярвала, че прекарваш известно време с него, защото е една от твоите изоставени бездомни души, за които се грижеше, но той притежава рядък чар, нали? Някаква мъжественост и аристократизъм, без да е сексист или сноб. Караше ме да си представям в черно и бяло парни локомотиви и бомбета, и жени в рокли на цветя.

— Страхувам се, че не е най-доброто жилище, което човек може да си представи — продължи той. — Предложих да го модернизирам, но Тес каза, че така притежавало характер.

Почувствах се засрамена заради раздразнението, което бях изпитала, когато бях видяла, че в кухнята ти няма модерни електроуреди, че банята ти е в плачевно състояние, че прозорците ти не са уплътнени.

Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и видях, че голите му ръце са омазани с пръст — беше засаждал нещо в саксиите пред входната ти врата.

— Тя имаше навик да ме посещава в четвъртък — продължи Еймиъс. — Понякога само за по едно питие, друг път за вечеря. А трябва да е имало толкова много други неща, които сигурно е предпочитала да прави.

— Тя те харесваше.

Бях разбрала, че това е истина. Винаги си имала приятели — истински приятели — от различни възрасти. Бях си представяла, че когато остарееш, ще се сприятеляваш предимно с младежи. Един ден щеше да се превърнеш в осемдесетгодишна старица, която си бъбри с хора, които са с няколко десетилетия по-млади от теб. На Еймиъс моето мълчание не му пречеше. Изглежда усети кога е спрял влакът на мислите ми, защото едва тогава заговори отново:

— В полицията не ми обърнаха особено внимание, когато съобщих, че е изчезнала. Докато не им казах за странните телефонни обаждания. Голям шум вдигнаха тогава.

Той обърна лице обратно към саксията и аз също се опитах да проявя добрината да го оставя да довърши мислите си на спокойствие, преди отново да заговоря:

— Тес каза ли ти нещо повече за обажданията?

— Само, че са жестоки. Каза ми го само защото ме предупреди, че е изключила телефона си и се притеснявала, че може да ми се наложи да й звънна. Имаше и мобилен телефон, но мисля, че го изгуби.

— „Жестоки“? Тази дума ли използва?

— Да. Или поне така мисля. Гадното на старостта е, че повече не можеш да разчиташ на себе си да си точен. Но тя плака. Опита се да не го прави, но не се сдържа — той млъкна само за миг, борейки се да запази спокойствие. — Казах й, че трябва да отиде в полицията.

— Психиатърът на Тес обяснил на детектива, че телефонните обаждания били само в главата й.

— Казал ли го е и на Тес?

— Да.

— Бедната Теси. — Не бях чувал никой да те нарича така, откакто татко ни беше напуснал. — Ужасно е да не ти вярват.