Сестра

— Да.

Той се обърна към мен:

— Чух телефона да звъни. Казах това на полицията, но не можех да се закълна, че е било едно от онези притеснителни обаждания. Но веднага след онзи случай Тес ме помоли да се погрижа за ключа й. Случи се само два дни, преди да умре.

Виждах агонизиращата болка, изписала се върху лицето му, озарена от оранжевата светлина на уличната лампа:

— Трябваше да настоявам още по-упорито да отиде в полицията.

— Вината не е твоя.

— Благодаря ти. Много си добра. Като сестра си.

Чудех се дали да кажа на полицията за ключа, но това нямаше да промени нищо. За тях това просто щеше да бъде поредната проява на предполагаемата ти параноя.

— Един психиатър смята, че е била луда. Мислиш ли, че наистина беше? Искам да кажа, след раждането на бебето? — попитах.

— Не. Според мен беше много разстроена и много уплашена. Но не и луда.

— В полицията също мислят, че се е побъркала.

— А някой от полицията срещал ли я е в действителност?

Той продължи да засажда луковиците и старческите му ръце, деформирани от артрит, с изтъняла като пергамент кожа, сигурно го боляха от студа. Помислих си, че може би това бе неговият начин да се справя с мъката: като сади мъртви на пръв поглед луковици, които по някакво чудо ще разцъфтят през пролетта. Спомних си как след смъртта на Лео двете с мама прекарвахте много време в градината.

Едва сега виждах връзката.

— Тези са „Крал Алфред“ — каза Еймиъс. — Любимият й сорт нарциси заради наситеножълтия им цвят. По принцип трябва да се садят през есента, но времето за поникване е шест седмици, така че им е необходимо достатъчно време, за да цъфнат тази пролет. — Но дори аз знаех, че не се сади в замръзнала почва. По някаква причина се вбесих при мисълта, че луковиците на Еймиъс никога няма да цъфнат.

В случай че се чудиш — да, в самото начало подозирах дори Еймиъс. Подозирах всички. Но докато той садеше луковици заради теб, всякакви остатъци от подозрителност се изпариха, станаха абсурдни. Съжалявам, че изобщо някога са съществували.

Той ми се усмихна:

— Тя ми разказа как учените прехвърлили гени от нарциси в едно оризово растение и създали ориз, богат на витамин А. Представи си само.

На мен също ми го беше казала.

— Витамин А придава жълт цвят на нарцисите. Не е ли невероятно, Бий?

— Да, предполагам, че е.

Опитвах се да се концентрирам върху грубите скици на дизайнерския ми тим за ново лого на една нефтена компания и тъкмо бях забелязала с раздразнение, че са използвали PMS-683 — същият цвят, който вече беше използван в логото на една конкурентна фирма. Ти не знаеше, че в главата ми се провежда друг разговор.

—_Хиляди деца са ослепели заради липса на витамин А в диетата им. Но сега, с новия ориз, всичко ще се оправи._

За момент престанах да мисля за логото.

— Деца ще прогледнат заради жълтото в един нарцис.

Мисля, че за теб чудото бе в това, че един цвят може да спаси нечие зрение. Усмихнах се на Еймиъс и мисля, че в този момент и двамата си те спомнихме точно по един и същ начин: с ентусиазма ти от живота, от безбройните му възможности, от ежедневните му чудеса.

* * *

Отново започвам да виждам нормално, тъмнината постепенно се сменя със светлина. Благодарна съм за повредената лампа, която не може да бъде изгасена, и за пролетната светлина, нахлуваща през огромния прозорец. Виждам, че господин Райт ме гледа загрижено.

— Много сте бледа.

— Добре съм, наистина.

— Ще спрем на това място. Трябва да отида на една среща.

Може и да е така, но по-вероятно го прави от притеснение за мен.

Господин Райт знае, че съм болна, и мисля, че именно той е наредил на секретарката си да се погрижи винаги да имам под ръка минерална вода и че именно поради тази причина днес прекъсва срещата ни по-рано от обичайното. Достатъчно чувствителен е, за да разбира, че не искам да говоря за физическите си проблеми — поне засега, поне докато не ми се наложи да го сторя.

Вече си се досетила, че не съм добре, нали? И се чудиш защо не съм ти казала нещо повече по въпроса. Вчера сигурно ти се е сторило абсурдно, когато споменах, че може да ми причернее от една чаша вино на обяд. Не се опитвах да те заблудя. Просто не исках да призная пред себе си слабостите на тялото си. Защото е нужно да съм силна, за да стигна до края на показанията си. Трябва да дам тези показания.

Зная, че искаш да знаеш от какво ми е толкова зле, и ще ти кажа, когато стигнем до точния момент от историята — момента, в който твоята история става и моя. Дотогава ще се опитам да не мисля за причината, защото мислите ми, каквито са страхливки, подвиват опашка и бягат надалеч от нея.

Силна музика прекъсва монолога ми. Близо до апартамента съм и през прозореца без перде виждам как Кася танцува на един диск със златните хитове на седемдесетте. Тя ме забелязва и миг по-късно се появява на входа. Хваща ме за ръката и даже не ме оставя да си сваля палтото, преди да се опита да накара и мен да затанцувам. Всъщност винаги го прави: „Танцуване много добро за тяло“. Но днес, тъй като не съм в състояние да танцувам, се извинявам и сядам на дивана да гледам. Докато танцува с усмихнато и потно лице и през смях обяснява, че на бебето му харесва, Кася изглежда в блажено неведение за проблемите, срещу които ще се изправи в ролята си на безработна самотна майка полякиня.

На горния етаж Еймиъс тактува с крак по тавана ни, следвайки ритъма на музиката. Първия път, когато го направи, си помислих, че иска да намалим звука. Но на него му харесва. Казва, че в къщата било твърде тихо, преди Кася да се нанесе. Най-сетне принуждавам останалата без дъх Кася да престане да танцува и да хапне нещо с мен.

Докато тя гледа телевизия, аз давам на Пудинг купичка мляко, после изнасям една лейка в задната ти градина, като оставям вратата леко открехната, за да виждам. Започва да се стъмва и захлажда, пролетното слънце не е достатъчно силно, за да сгрее достатъчно въздуха, та да стигне и за вечерта. През оградата забелязвам, че съседите ти имат същия двор като твоя, но държат в него три казана за боклук на колелца. Докато поливам мъртвите растения и голата земя, по навик се чудя защо го правя. Съседите ти с казаните трябва да ме смятат за абсурдна. Аз самата мисля, че съм абсурдна. Изведнъж, като през магически фокус, забелязвам дребни зелени кълнове сред мъртвите вейки. Изпълват ме вълнение и удивление. Отварям широко кухненската врата, за да осветя малката градинка. От всички растения, които бяха мъртви, са поникнали същите мънички зелени кълнове. По-далеч, в сивата пръст, са сноповете тъмночервени листа на божура, който и това лято ще разцъфне отново с цялата си пищна красота.

Най-сетне разбирам страстта ви с мама към градинарството. То е сезонно чудо. Всичкото това здраве и растеж, и нов живот, и обновяване. Нищо чудно, че политици и религии си присвояват и прибавят към имиджа си зелените клонки и представата за пролетта. Тази вечер аз също употребявам тази представа така, както ми отърва, и си позволявам надеждата, че в крайна сметка смъртта може и да не е краят на всичко; че някъде, както в любимите книги на Лео за Нарния, има рай, където Бялата вещица е мъртва и статуите оживяват. Тази вечер това не изглежда чак толкова невероятно.

9

Петък

Макар че закъснявам, вървя бавно към следствената служба. Има три неща, които намирам за особено трудни при разказването на тази история. Вече съм приключила с първото — намирането на тялото ти — и това, което предстои, е следващото. Звучи тривиално — всичко на всичко една сметка, — но ефектът от нея беше съкрушителен. Докато се влача, чувам гласа на мама да ми напомня, че вече е девет без десет, че ще закъснеем — хайде, Биатрис. После ти прехвърчаш покрай нас с колелото си, раницата ти е закачена на едната дръжка, очите ти блестят от щастие; пешеходците се усмихват, когато профучаваш покрай тях, оставяйки свеж полъх след себе си. Не разполагаме с цял ден, Биатрис. Но ти знаеше, че всъщност беше точно обратното, и сграбчваше деня момент след момент.