Сестра
Шрифт:
Чувам въпроса ти, който настоява за отговор: защо, когато детектив Финбъро ми каза, че си родила, не разбрах, че не си била в състояние да ми се обадиш и да ми кажеш? Защо се бях фокусирала върху факта, че не се беше обърнала към мен, вместо да осъзная, че аз самата бях направила това невъзможно? Защото тогава още мислех, че си жива. Преди да стигна до Лондон не знаех, че си била убита. По-късно, когато тялото ти беше открито, не бях в състояние да разсъждавам логично или да свържа събитията едно с друго.
Не мога да си представя какво трябва да си мислиш за мен. (Не мога или не смея?) Трябва да си
Бих направила всичко, за да получа втори шанс, Тес. Но за разлика от историите в книгите ни, в реалния живот няма как да полетя покрай втората звезда отдясно и да вляза през отворения прозорец, за да те заваря жива в леглото. Не мога да преплувам обратно през седмиците и дните, да се върна в спалнята си, където ме очаква топлата ми вечеря и където съм получила прошка. Няма ново начало. Няма втори шанс.
Ти ме потърси, а аз не бях там.
Мъртва си. Ако бях говорила с тебе тогава, сега щеше да си жива.
Толкова е просто.
Извинявай.
10
Господин Райт се връща с чаша вода. Спомням си, че жена му е починала в автомобилна катастрофа. Може би вината е била негова, може би е шофирал, след като е пил или само за миг се е разсеял — сянката на моята вина ще се чувства по-добре в компанията на чужда такава. Но не мога да го попитам. Вместо това изпивам водата, а той отново включва касетофона:
— Значи сте знаели, че Тес ви е търсила.
— Да.
— И че през цялото време сте били права.
— Да.
Във вината имало и друга страна. Ти ме беше потърсила за помощ, близки бяхме, познавах те и следователно можех да съм абсолютно уверена в убеждението си, че не си се самоубила. Тази моя увереност трепвала ли е някога? Само малко. Когато си мислех, че не си ми казала за бебето; когато си мислех, че не си ме потърсила, макар да си била уплашена. Тогава поставях под въпрос близостта ни и се чудех дали в крайна сметка наистина те познавам. После тихо, само в себе си, се чудех дали наистина си ценяла живота толкова много, че да не посегнеш на него? Опитите ти да се свържеш с мен означаваха, че отговорът, колкото и мъчително получен да бе, беше безпрекословно „да“.
На следващата сутрин се събудих толкова рано, че навън все още беше нощ. Помислих си дали да не взема една от приспивателните таблетки, за да избягам не толкова от вината, колкото от мъката, но не можех да постъпя толкова страхливо. Станах от леглото, като внимавах да не събудя Тод, и излязох навън с надеждата да избягам от собствените си мисли или поне да намеря нещо, с което да се разсея.
Когато отворих входната врата, видях Еймиъс да слага найлонови торбички върху саксиите ти, светейки си с фенерче. Трябва да бе забелязал силуета ми на фона на осветения правоъгълник на вратата.
— Вятърът издуха някои от тях през нощта — каза ми той. — Затова трябва да ги върна обратно по местата им, преди да са се съсипали нацяло.
Спомних си как наскоро беше засаждал луковици на нарциси в замръзналата
земя. Още от самото начало тези луковици нямаха никакъв шанс. Не исках да го разстройвам, но и не исках да подхранвам напразните му надежди, че парниците му от найлонови торбички ще се окажат ефикасни, затова промених темата:— По това време на деня е много тихо, нали?
— Чакай да дойде пролетта, тогава тук настъпва истинска глъч.
Трябва да съм му се сторила объркана, защото обясни:
— Сутрешният хор. Не съм сигурен защо птиците са си харесали именно тази улица, но по някаква известна само на тях причина наистина я харесват.
— Никога не съм разбирала за какво всъщност е сутрешният хор. — Дали поддържах разговора, за да се шегувам със стареца, или за да избягам от мислите си?
— Песните им целят да привлекат мъжкия и да разпределят териториите — отвърна Еймиъс. — Срамота, че хората не могат да възприемат музикалния подход към тази страна от живота си, нали?
— Да.
— Знаеш ли, че си имат ред? — попита той. — Първо почват косовете, после червеношийките, орехчетата, чинките, коприварчетата, дроздовете. Навремето имаше и един славей.
Докато ми разказваше за сутрешния птичи хор, разбрах, че ще намеря човека, който те беше убил.
— Знаеш ли, че един славей може да изпее около триста любовни песни?
Това беше единствената цел, върху която се бях фокусирала; нямаше повече време да се люшкам, носена от чувството за вина.
— Някакъв музикант си пуснал забавено песента на полската чучулига и установил, че е близка по звучене до Петата симфония на Бетовен.
Дължах ти, дори повече от преди, спечелването на някаква справедливост.
Докато Еймиъс ми разправяше за музикалните чудеса в един утринен хор, се чудех дали осъзнаваше колко успокояващо ми действаха приказките му, и реших, че най-вероятно знае. Даваше ми възможност да мисля, но не докато съм сама, и ми осигуряваше спокойствие, за да притъпя емоцията. В тъмнината напрегнах слух да доловя птича песен, но нищо не чух. И в тъмнината, и тишината беше трудно да си представя ясна пролетна сутрин, изпълнена с птичи песни.
Още щом стана девет часа, вдигнах слушалката и набрах номера на полицейския участък.
— Детектив Финбъро, ако обичате. Обажда се Биатрис Хеминг.
Тод, все още сънен, ме погледна удивено и раздразнено:
— Какво правиш, скъпа?
— Имам право на копие от резултатите от аутопсията. Полицай Върнън ми даде цял куп формуляри, сред които имаше и една диплянка по този въпрос.
До онзи момент бях твърде пасивна; твърде лесно бях приемала информацията, която ми бяха давали.
— Скъпа, просто ще загубиш времето на всички.
Забелязах, че Тод не каза „ще е загуба на време“, а наблегна на факта, че аз губя времето на някого другиго; някой друг, когото той дори не познаваше. Подобно на мен, Тод винаги си дава сметка кога притеснява хората. Навремето и аз бях същата.
— В деня преди смъртта си тя ми е звъняла на всеки час, а само бог знае колко пъти се е опитала да се свърже и с мобилния ми телефон. Същия ден е помолила Еймиъс да се грижи за резервния й ключ, защото се е страхувала твърде много, за да го остави под саксията.