Тръпката
Шрифт:
— Значи е започнал да говори глупости?
— Не — промърмори Глад. — Може би е твърде умен за това, все пак е командващ офицер, пък и по-рано бяхме добри приятели. Ако беше започнал да приказва лайна за мен, щеше да се разсмърди самият той, така че той си замълча… Вместо това започна да ме дискриминира на работа, което си беше същото. В тесен колектив като нашия всички веднага разбират, когато нещо не е наред, и изведнъж той започна да се възползва от всяка възможност да ме разкара от буса. Слагаше ме в отделен автомобил или ме пращаше в други екипи, когато им трябваха хора. На останалите от групата не им отне дълго време, за да последват
— А Сикстен?
Тя почти се беше досетила за отговора. Коментарът му за неморалната полиция изведнъж бе придобил съвсем друг смисъл.
— Чичо Сикстен? Той е също толкова голям хомофоб, колкото е и Тобе Лунд, ако не и по-голям. Не сме говорили от няколко години… Той какво общо има?
Първият му инстинкт беше да се спасява, да си плюе на петите. Но в мига, в който се опита да се надигне, усети тежка ръка на раменете си.
— Само спокойно, момчето ми — каза Елрой в ухото му, докато го връщаше обратно на седалката.
— Наистина доста се постара тази вечер, Хенрик.
Филип се тръшна на срещуположното място. Коленете им бяха толкова близо, че почти се удариха.
— И какви вълнуващи истории ти разказа бившата ми балдъза? Нека позная? Измъчвал съм малката и сестричка, прогонил съм я от собствената и компания и сега мисля да продам всичко на дявола. Познах ли дотук?
HP кимна мълчаливо. Изведнъж му се доповръща. Беше сигурен, че никой не го е проследил, а освен това се беше измъкнал от вилата през вратата към задния двор, след което беше минал през живия плет и бе продължил към гората.
Така че как, по дяволите, го бяха намерили?
Някой се беше раздрънкал.
Но кой?
Той погледна за кратко към предната част на вагона. Мъжът със слушалките си седеше там. Докато във влака имаше външен човек, вероятно нямаше да посмеят да го наранят.
Или поне така се надяваше…
Филип се усмихна приятелски.
— Страхувам се, че предната ни среща завърши малко злощастно, Хенрик, поемам върху себе си цялата вина за това.
Той зарови в единия джоб на палтото си и HP се вцепени.
— „Лекерол“?
Филип протегна към него малка червена кутийка и по някаква причина HP взе послушно една таблетка за гърло.
— Makes people talk — засмя се Филип и HP забеляза, че Елрой се присъедини зад гърба му. Той не можа да не се ухили нервно. Коремът му направи нов пирует и той преглътна няколко пъти, за да го овладее.
— Както може би си забелязал, балдъзата ми е доста специален човек — продължи Филип. — Моника е съсредоточена повече към метафизичния свят, поради което понякога и е трудно да приеме реалността такава, каквото всъщност е. За жалост, трагичната смърт на Анна като че ли далеч не е подобрила представата и за действителността…
Той направи натъжена гримаса.
— Както при всички развалени връзки, отговорността е и в двете страни… Но що се отнася до ArgosEye, действията ми са стриктно според правилата, мога да те уверя в това. Но достатъчно за това…
Той погледна бегло Елрой, след което се огледа през рамо по посока на мъжа, който седеше на няколко места от тях.
— Мислех си да продължим дискусията си в малко по-лична форма, Хенрик. Все още се интересуваме кой те е изпратил при нас и какви инструкции си получил. Освен това имаме и много
други неща за разискване… — той вдигна ръка, за да покаже на HP да замълчи.— Не, не, няма нужда да отговаряш сега. Ще обсъдим всичко, когато можем да говорим необезпокоявани… Софи ни чака с колата при „Ропстен“, така че съветът ми е да си помислиш каква посока искаш да поеме предстоящият ни разговор.
— Просто или сложно, Хенке, малкият, ти решаваш — прошепна Елрой в ухото му. — За мен е все едно!
Влакът спря на последната спирка преди моста, но преди HP да успее дори да си помисли да опита да офейка, Елрой отново сложи ръка на рамото му. Младият мъж със слушалките се изправи и мина покрай тях. HP пробва да срещне погледа му, но момчето дори не погледна към него. После влакът потегли със скърцане и започна дългото изкачване нагоре по „Лидингьобрун“.
Филип извади мобилния си телефон от калъфа на колана и го доближи до ухото си.
— Ало?
HP дори не беше чул, че звъни.
— Да, здрасти, да, положението е под контрол… Продължаваме според плана.
HP надникна през прозореца. Бяха горе на моста, далеч долу от двете им страни се простираше черна вода.
— Добре — Филип все още разговаряше. — Имаш зелена светлина да продължиш. Задействаме трета фаза в полунощ…
Може би щеше да успее. Ако се хвърлеше нагоре, стъпеше върху Филип и прескочеше…
Но не, дори и ако against all odds успееше да премине с вдървеното си тяло покрай Филип и Елрой, той нямаше никакво желание да направи двайсетметрово гмуркане в ледената вода. Сушата беше далеч, твърде далеч и нямаше никакъв шанс да преодолее такава дистанция с плуване, още повече в състоянието, в което се намираше…
Филип беше приключил с разговора. Той остана с телефона в ръка за няколко секунди, преди да го вдигне към устата си и да натисне едно странично копче.
— Софи? — той пусна бутона.
— Слушам! — изпращя гласът и от малкия говорител.
— На моста сме, пристигаме след две минути. Можеш да тръгнеш насам, край.
— Разбрано!
Приближаваха сушата все повече и HP усети, че влакът намалява скоростта.
— И така, Хенрик, стигнахме до последната спирка…
В главата и още беше бъркотия, докато тя бавно се разхождаше обратно към паркираната кола под наем.
Петер Глад не беше MayBey, освен ако той и партньорът му не бяха изключително добри актьори. Но тя се съмняваше в това. И двамата изглеждаха искрени, а цялата история с Тобе изглеждаше чистосърдечна.
А като стана дума за Тобе…
Той очевидно я беше подвел.
Вероятно не знаеше и грам за MayBey и просто беше подхвърлил името на Глад, за да я разкара от тенискорта, преди малкият Йонатан да беше доловил напрежението.
Но въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че по един или друг начин Тобе беше замесен.
Не само защото MayBey изглежда знаеше, че са използвали апартамента на Хенке, или защото много от случките, описани от него, съвпадаха с истории, разказвани от Тобе. Освен това всичко беше ескалирало приблизително по същото време, когато тя сложи край на връзката им. Но Тобе не беше MayBey, беше се убедила в това още отрано. Той чисто и просто не можеше да се изказва толкова добре, не беше дори близо. Освен това му липсваха IT-уменията, които се искаха за поддържането на анонимността на MayBey.