Тръпката
Шрифт:
— Нямаш никакъв срам, Магнус, или Фарук, или както там се казваш…
— Хенрик — отряза той. — Казвам се Хенрик Петершон, приятелите ми ме наричат HP.
— Все тая — сряза го тя. — Филип ми разказа всичко за теб. Самозванец, шпионин, изпратен, за да…
— Напълно си права — прекъсна я той. — Аз съм всичко това и още малко…
Тя отвори уста, но той побърза да продължи.
— Но имам предложение за теб, много изгодно такова. Става дума за фирмата…
Той изстреля най-добрата си Валентино 102 усмивка и стисна
102
Вероятно става дума за Рудолфо Валентино, секссимвол на нямото кино от началото на миналия век. — Б.пр.
Тя помълча няколко секунди.
— Дай ми една-единствена причина да те пусна вътре! — каза после.
— Ще ти дам четирийсет! Считано от вчера, това е точният процент от ArgosEye, който притежавам…
В списъка и имаше осем души. Пет полицаи от групата на Тобе, Нина Бранд, както и още две имена, която тя неохотно бе принудена да добави след разговора с Хенке.
MayBey по някакъв начин беше свързан с Тобе, проблемът беше, че тя не знаеше точно как. От петимата полицаи от спецчастите и се струваше, че разпознава имената на поне двама. Един, с когото бяха в една група в Полицейската академия, и друг, с когото беше работила в един екип преди пет-шест години. Но често казано не и хрумваше защо някой от тях би искал да се нахвърли срещу нея.
Нина Бранд и Тобе се срещаха известно време в Академията и продължаваха да са добри приятели, само това знаеше. Звучеше адски пресилено, но не можеше да пренебрегне факта, че тъкмо Нина първа и беше подшушнала за форума на Крепителите.
Следваше Хокан Берглунд, когото беше отрязала доста грубо.
Онова с изсъхналите цветя безспорно беше много гадно, така че Хокан можеше да е заподозрян, преди всичко след като Хенке твърдеше, че MayBey изобщо не беше полицай. Заради последното име в списъка почти и се догади.
Мике…
За разлика от останалите, той имаше достатъчно както познания, така и контакти, за да се справи с техническите аспекти зад дейност на MayBey, а освен това имаше предостатъчно причини да иска да се гаври с нея. Но точно както и с Нина Бранд на нея и беше трудно да си представи Мике като реален заподозрян. Вярно, той имаше пълно право да и бъде ядосан, повече, отколкото всеки друг в списъка. И все пак…
Освен това и беше помогнал да проследи MayBey.
Нали наистина и беше помогнал?
Първоначално не му повярва, докато не и показа договора с Моника и данните от Патентното ведомство. После тя смекчи малко тона си. Не го покани в апартамента, но поне се съгласи да му донесе чаша вода.
В хола имаше кашони с багаж, така че тя вероятно беше купила мезонета, който бяха разглеждали. Може би заговорниците вече бяха получили предплата от PayTag?
Под рафта за шапки висяха няколко якета, две маркови чанти бяха окачени на дръжките си, а под всичко това се простираше дълга редица обувки.
Той прокара пръсти по кожата на една от чантите. Мека и светлокафява, почти кремава. Точно като нейната собствена. За миг нещо го жегна в гърдите и когато няколко секунди по-късно
тя се върна с чашата вода, той се изненада от импулса да я докосне. Но се въздържа.— И какво е предложението ти… Хенрик?
Тонът и беше предпазлив, но далеч не толкова груб.
— Съвсем просто е…
Той отпи няколко глътки от водата, наблюдавайки я скришно. По дяволите, колко беше хубава, дори и с домашни панталони и тениска пак беше десетка. Като си помислеше, че беше ходил с нея наистина.
Или поне почти…
Той свали чашата и я погледна.
— Имам четирийсет процента, ти имаш десет. Заедно контролираме половината от компанията. Ако се сещаш за някого другиго, когото можем да убедим да ни подкрепи…
Той си пое дъх.
— … ще можем да превземем всичко. Да отстраним Филип от директорската позиция и сами да ръководим фирмата, както искаме.
Той замълча и се вгледа в нея. За няколко секунди всичко беше почти както обикновено и отново трябваше да се пребори с порив да протегне ръка и да я докосне.
— Ти си луд — каза тя и поклати бавно глава.
— Може и така да е. Едва ли ще е лесно Филип да бъде премахнат от кормилото, но заедно можем да се справим. Ти и аз, бейби! Какво ще кажеш!
Той се опита да призове ентусиазирана усмивка на лицето си.
— Нямах това предвид… — каза тя тихо.
— Ами?
— Исках да кажа, че трябва да си се побъркал, щом вярваш, че бих предала Филип. След всичко, което той направи за фирмата, за нас, лично за мен. Наистина ли мислиш, че бих рискувала това заради някого… като теб?
Гневът се беше върнал, но сега в гласа и имаше и още нещо, което не му хареса.
— Поздравления, Хенрик, ако това е истинското ти име. Успя да подлъжеш Моника да ти продаде акциите си, така че сега притежаваш четирийсет процента от предприятие, където сто процента от служителите те мразят!
Тя направи крачка към него.
— Съветът ми е да се обадиш на Филип и да му продадеш акциите си. Ако извадиш късмет, може и да спечелиш нещо от цялата работа и да пропълзиш обратно под камъка, откъдето си дошъл с малко екстра джобни. Защото за едно нещо всъщност си адски прав…
Тя го мушна с показалец в гърдите и въпреки че HP беше една глава по-висок от нея, той направи крачка назад.
— … Филип никога не би позволил някой да поеме контрола над ArgosEye, няма никакъв шанс. Той би убил всекиго, който дори посмее да се опита!
Още щом чу шумоленето в пощенската кутия, тя разбра, че нещо не беше наред. Пощата трябваше да е дошла отдавна, а човекът, който раздаваше рекламните брошури в нейния вход, обикновено не пренебрегваше стикера „реклами — не, благодаря“, залепен на вратата.
Направи няколко бързи крачки към хола тъкмо за да види как малкият кафяв плик тупва на мокета. Тя го вдигна и усети твърд предмет да се очертава през хартията.
Ключ, който вероятно отключваше катинар. Но къде? И кой го беше пуснал в пощата и?
Тя се напъха в обувките и се втурна надолу по стълбите. Чу входната врата да се затваря два етажа по-долу. Но когато излезе на тъмната улица, наоколо не се виждаше никой.
Окей, сега официално беше с разбито сърце.