Юмрукът на бога

Ако южната иракска пустиня е еднообразна тепсия, западната и северозападната са скалисти, хълмисти и прорязани от хиляда клисури и речни корита. Това беше теренът, по който премина Майк Мартин, за да проникне в Багдад. Преди да предприеме ракетната атака, Ирак беше направил десетки макети на мобилните пускови устройства Скъд и ги бе скрил заедно с останалите в гънките на местността.

Това обикновено ставаше през нощта — качваха ламаринена тръба върху стара платформа на камион, а на зазоряване подпалваха варел бензин и отпадъчен памук. Сензорите на самолетите АУАКС засичаха източника на топлина и отбелязваха изстрелване на ракета. Изтребителите-бомбардировачи, насочени към мястото, свършваха останалото и отбелязваха поражение.

Само САС не се хванаха на тази въдица. Макар и шепа хора, те плъпнаха с ландроувъри и мотори из западната пустиня. Укриваха се и наблюдаваха през знойната жега на деня и сковаващия нощен студ. От двеста метра истинската мобилна пускова установка се различава ясно от макета.

Когато извеждаха ракетните установки от каналите и изпод мостовете, където ги криеха от въздушното наблюдение, мълчаливите мъже в скалните пукнатини ги проследяваха с бинокъл. Ако наоколо имаше твърде много иракчани, те тихичко насочваха въздушен удар. Ако можеха да го направят без опасност за живота си, използваха своите гранатомети Милън, които произвеждаха едно гръмко „бум“, когато зарядът им попаднеше в горивния резервоар на истинската Ал-Хусайн.

Скоро стана ясно, че през пустинята преминава граница, ориентирана от север на юг. На запад от тази линия иракските ракети можеха да стигнат Израел, но на изток от нея той оставаше извън обсега им. Работата беше да подплашат иракския персонал така, че да не смее да преминава западно от тази линия, а да стреля на изток от нея и да лъже началниците си. Необходими бяха осем дни, след които ракетните нападения срещу, Израел престанаха. И повече не бяха подновени.

По-късно като разделителна линия бе използван пътят от Багдад до Йордания. На север от нея беше „Скъд-Север“ — терен на американските специални сили, които влизаха там с хеликоптери за далечен полет; а на юг — „Скъд-Юг“, територия на САС. В тези пустини загинаха четирима чудесни мъже. Те свършиха работата, за която бяха изпратени там, където се изпитваше техника за милиарди долари.

В Ден четвърти от въздушната война, 20 януари, 336-а ескадрила, базирана в Ал Харз, не бе сред частите, отклонени към западната пустиня.

Въздушните нападения, предвидени в плана на генерал Хорнър, сега се придвижваха на север. След като почти всички ракетни бази и радарни чинии южно от хоризонталната линия, която минаваше през южната част на Багдад, бяха на практика пометени, идваше времето да се разчисти въздушното пространство на изток, запад и север от столицата.

При наличието на двайсет и четири Игъла в ескадрилата денят 20 януари щеше да бъде доста напрегнат. Командирът подполковник Стив Търнър беше отделил дванайсет самолета за ракетната база. Такова струпване на самолети Игъл се нарича „горила“.

Горилата се водеше от единия от двамата старши командири на ята. Четири от дванайсетте самолета носеха на борда си ракети ХАРМ, предназначени да разрушават радарни инсталации, ориентирайки се по инфрачервените сигнали, излъчвани от радарната чиния. Останалите осем носеха по две дълги, лъскави бомби, облечени в неръждаема стомана и насочвани с помощта на лазер. Те щяха да дойдат след ракетите ХАРМ и да разрушат ракетните батареи едва след като радарите бъдат унищожени и ракетите — ослепени.

Нямаше изгледи нещата да се объркат. Дванайсетте Игъла излетяха в три групи от по четири, подредиха се в рехава ешелонна формация и се издигнаха на височина седем хиляди и петстотин метра. Небето беше кристално синьо, а пустинята ясно жълтееше отдолу.

Метеорологичната прогноза над целта говореше за по-силен вятър, отколкото над Саудитска Арабия, но не се споменаваше за шамал — една от онези вилнеещи прашни бури, които могат за миг да скрият целта.

На юг от границата дванайсетте Игъла бяха посрещнати от своите танкери. После дванайсетте изтребители, заредени с гориво за бойния си полет, се насочиха на север към Ирак. Един АУАКС над Залива им съобщи, че пред тях няма вражески самолети. Ако имаше такива, Игълите носеха, освен бомбите си, два вида ракети въздух-въздух: АИМ-7 и АИМ-9, по-добре известни като Спароу и Сайдуиндър.

Ракетната база си беше на мястото, но радарите й не бяха включени. Ако радарните чинии не бяха включени при пристигането им, те би трябвало да се „осветят“ веднага, за да насочат ракетите САМ по пътя им към идващите нападатели. Още щом се активизираха, четирите Игъла, които носеха ракети ХАРМ, просто щяха да ги елиминират.

Американците така и не можаха да разберат дали иракският командир се страхува за кожата си или пък беше много хитър. Но радарите просто не се активизираха. Първите четири самолета, водени от командира на ято, се спускаха все по-ниско, за да провокират радарите. Но те не се включиха.

Щеше да е глупаво въоръжените с бомби самолети да нападнат, докато радарите оставаха непокътнати — ако внезапно се включеха, ракетите САМ щяха да ги хванат по бели гащи.

След двайсет минути над целта атаката беше отменена. Двойките, от които беше съставена горилата, се насочиха към вторичните си цели.

Дон Уокър размени набързо две думи с Тим Нейтансън, влъхвата му, който седеше зад него. Вторичната цел за този ден беше база на ракети Скъд южно от Самара, която беше посещавана и преди от изтребители-бомбардировачи, защото охраняваше известна фабрика за отровни газове.

Самолетите АУАКС съобщиха, че от двете големи иракски въздушни бази Самара Изток и Балад Югоизток не са излетели самолети. Дон Уокър се обади на своя партньор и двата самолета се насочиха към базата на Скъд.

Връзката между американските самолети се кодира от системата Хав-куик, която прави говора неразбираем за всеки, който се опитва да ги подслушва, без да разполага със същата система. Кодът може всеки ден да се сменя, но беше един и същ за всички съюзнически самолети.

Уокър се огледа. Небето беше чисто; на около километър от него партньорът му Ранди Робъртс летеше успоредно и малко над него, а зад Ранди седеше неговият влъхва Джим „Бумър“ Хенри.

Над стационарната батарея Скъд Уокър се снижи, за да разпознае целта. За нещастие тя не се виждаше от въртящ се стълб пустинен прах, шамал, образуван от силните ветрове.

Насочваните от лазер бомби нямаше да я пропуснат, стига да следват лъча, насочен към нея от собствения им самолет. Но за да насочи лъча, той трябваше да вижда целта.

Побеснял, Уокър се обърна. Горивото му бе на изчерпване. Две несполуки за един ден бяха прекалено много. Не обичаше да се прибира с неизползвани бомби. Но нямаше какво да се прави. Пътят към дома сочеше на юг.

Три минути по-късно видя под себе си огромен промишлен комплекс и попита Тим:

— Какво е това?

Навигаторът му погледна в картите си.

— Нарича се Тармия.

— Майчице, колко е голям.

— Да.

Макар и никой от тях да не го знаеше, промишленият комплекс Тармия включваше 381 сгради и беше разположен на квадрат с размери 16 на 16 километра.

— Фигурира ли в списъка?

— Не.

— Няма значение, спускам се. Ранди, прикривай ме.

— Окей — отговори по радиото партньорът му.