Юмрукът на бога

Установи, че върви през море от нагорещен като пещ пясък в страна далеч от родината, а по лицето му се стичат сълзи, неизбърсани, засъхващи на слънцето. Ако загинеше, никога нямаше да се ожени, нито да има свои деца. На два пъти почти стигна до предложение — един път на момиче в колежа, но тогава все още беше много млад и дълбоко хлътнал, втория път на една по-зряла жена, която срещна извън базата близо до Макконъл, която му даде да разбере, че никога няма да стане съпруга на пилот на реактивен самолет.

Сега му се искаше, както никога преди, да има свои деца; искаше да има съпруга, при която да се връща у дома в края на деня, и дъщеря, която да завива в леглото и да й разказва приказки за лека нощ, да има син, когото да учи как да хване въртящата се футболна топка, да хвърля и лови бейзболна топка, да ходи из планината и да лови риба, тъй както баща му го учеше; Нещо повече, искаше да се върне в Тълса и да прегърне отново майка си, която толкова се бе тревожила за нещата, които вършеше, и храбро се правеше, че съвсем не е така…

Накрая младият пилот се върна в базата, седна на паянтова маса в палатката, която делеше с други, и се опита да напише писмо до дома. Не го биваше да пише писма. Думите не идваха лесно. Обикновено започваше да описва какво се е случило в последно време в ескадрилата, къде е ходил, какво е времето. Това трябваше да е съвсем различно.

Подобно на много синове през този ден написа две страници на родителите си. Опита се да обясни какво му се върти из главата, което не беше лесно.

Писа им какво са им съобщили тази сутрин и какво означава това и ги помоли да не се тревожат за него. Беше преминал през най-доброто обучение в света и летеше на най-добрия изтребител в света, в най-добрата бойна авиация в света.

Писа им, че съжалява за всички онези пъти, когато им е причинявал болка, и им благодари за всичко, което са направили за него през годините от деня, когато за първи път е трябвало да му бършат дупето, до времето, когато бяха прекосили страната, за да присъстват на парада на завършващите, и генералът закачи на гърдите му жадуваните криле на летец-изтребител.

След четирийсет часа той отново ще излети със своя Игъл от пистата, но този път ще е различно. За първи път ще се стреми да отнема живота на други човешки същества и те ще се стремят да отнемат неговия.

Той няма да види лицата им, нито ще почувства страха им, тъй както те няма да знаят за неговия, защото такава беше съвременната война. Но ако успееха, а той не успееше, искаше родителите му да знаят колко ги обича и се надяваше, че е бил добър син.

Свърши и запечата писмото си. В този ден писма запечатваха на длъж и на шир из Саудитска Арабия. Сетне военната поща ги събра и ги достави в Трентър и Тълса, в Лондон и Руан, в Рим.

Тази нощ Майк Мартин получи съобщение от своите ръководители в Рияд. Когато пусна лентата на прослушване, говореше Саймън Паксман. Посланието беше кратко, ясно и по същество.

В предишното си съобщение Йерихон бил сбъркал, напълно и изцяло. Всички научни проверки доказвали, че няма начин да е прав.

Сбъркал е съзнателно или несъзнателно. В първия случай трябва да се е преобърнал — подмамен от жаждата за пари, или е бил преобърнат. Във втория случай щял да бъде обиден, защото ЦРУ отказвало категорично да му даде и пукнат долар за такъв продукт.

При това положение не оставало друго, освен да приемат, че със съдействието на Йерихон цялата операция е предадена на иракското контраразузнаване, сега в разпореждане на „твоя приятел Хасан Рахмани“, или скоро ще бъде, ако Йерихон потърси отмъщение, като изпрати на Рахмани анонимно донесение.

Сега вече трябвало да приемат, че и шестте тайници са компрометирани. При никакви обстоятелства не бивало да се доближава до тях. Мартин трябвало да подготви бягството си от Ирак при първата безопасна възможност, може би под прикритието на хаоса, който щял да настъпи след двайсет и четири часа. Край на съобщението.

Мартин размишлява до сутринта. Не се изненада, че Западът не вярва на Йерихон. Това, че заплащането на наемника сега се преустановява, беше удар. Та човекът само бе докладвал какво е казал Саддам на едно съвещание. Следователно ако Саддам е лъгал, това не е нещо ново. Какво е трябвало да направи Йерихон — да не му обърне внимание? Сигурно безочието му да иска един милион долара е довело до този резултат.

Извън това логиката на Паксман беше безпогрешна. До четири, може би пет дни, Йерихон щеше да провери и да открие, че пари не са пристигнали. Той щеше да се ядоса, да се озлоби. Ако самият не е бил разкрит и не е в ръцете на Омар Хатиб, Мъчителя, той спокойно би могъл да отвърне с анонимно донесение.

Но пък щеше да е глупаво от негова страна да го направи. Ако хванеха и прекършеха Мартин, а той не беше убеден колко болка би могъл да понесе в ръцете на Хатиб и неговите професионалисти в Гимнастическия салон, собствената му информация би могла да ги насочи към Йерихон, който и да беше той.

Все пак хората вършат глупости. Паксман беше прав, тайниците може би се наблюдаваха. Колкото до бягството му от Багдад, беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. От слуховете по пазарите Мартин беше научил, че пътищата извън града гъмжали от патрули на АМАМ и военната полиция, които търсели дезертьори и хора, които не се озовават на повиквателните си. Писмото от съветския дипломат Куликов, с което разполагаше, му позволяваше единствено да служи на този човек като градинар в Багдад. Трудно щеше да обясни на пропускателен пост за какво е тръгнал на запад в пустинята, където беше заровен моторът му.

В последна сметка реши за известно време да остане на съветска територия. Това вероятно беше най-сигурното място в Багдад.

Глава 15

Крайният срок, даден на Саддам Хюсейн да се изтегли от Кувейт, изтече в полунощ на 16 януари. В хиляди стаи, бараки и палатки из цяла Саудитска Арабия, в Червено море и Персийския залив мъже поглеждаха часовниците си, а сетне се поглеждаха един друг. Нямаха какво да си кажат.

Два етажа под саудитското Министерство на военновъздушните сили, зад стоманени врати, които са в състояние да защитят всеки банков трезор по света, напрежението рязко спадна. След цялата работа, цялото планиране, няколко часа нямаше какво повече да се прави. Сега всичко беше в ръцете на по-младите. Те бяха получили задачите си, щяха да ги изпълнят в най-дълбоката тъмнина, далеч над главите на генералите.

В 2.15 сутринта в оперативната зала влезе генерал Шварцкопф. Той прочете обръщение към войските, свещеникът изрече молитва и главнокомандващият каза: „Добре, да се залавяме за работа.“

В пустинята хората вече се бяха заловили на работа. Първи през границата прелетяха не бойните самолети, а ято от осем хеликоптера Апачи от 101-ва въздушнодесантна дивизия. Задачата им беше ограничена, но с ключово значение.

На север от границата, пред Багдад имаше две мощни иракски радарни бази, които контролираха цялото небе над Залива от изток до западната пустиня.