Юмрукът на бога

— Да, и какви са тези неща в завода?

— Приличат на фризби за великани — подхвърли неуверено Клири.

И това описание им остана. Офицерът от разузнаването го използва в собствения си доклад, заедно с признанието, че няма и най-малка представа за какво може да служат. Когато пакетът беше готов, от палубата на „Рейнджър“ изхвърлиха един самолет Локхийд S-3 Вайкинг, който отнесе всичко в Рияд. Дарън Клири се върна към бойните полети, така и не влезе в схватка с неуловимите МИГ и напусна Персийския залив заедно с „Рейнджър“ в края на април 1991-ва.

Тази сутрин Волфганг Гемютлих наблюдаваше секретарката си с нарастваща тревога.

Беше възпитана, сдържана и експедитивна, а хер Гемютлих имаше високи изисквания. Тъй като не беше много наблюдателен мъж, отначало нищо не забеляза, но при третото й влизане в частния му кабинет усети, че около нея витае нещо необикновено.

Не лекомислено, разбира се, и в никакъв случай фриволно — това той не би търпял. Беше атмосферата, която я обкръжаваше. Когато се появи за трети път, той я разгледа по-внимателно, докато тя стенографираше с наведена глава.

Наистина старомодният й всекидневен костюм си беше същият, полата стигаше под коленете. Косата продължаваше да е опъната назад на кок… Едва на четвъртия път осъзна с внезапен ужас, че Едит Харденберг си е сложила мъничко пудра. Не много, просто намек за пудра. Провери бързо, за да се увери, че по устата й няма червило, и въздъхна с облекчение.

Сигурно нещо съм се заблудил, помисли си той. Беше януари и от студа навярно кожата й бе изпръхнала; без съмнение пудрата трябваше да облекчи дразнението. Но имаше и нещо друго.

Очите. Да не би да е грим? Не, успокои се той. Прозрението го озари по време на обедната почивка, когато постла ленена салфетка върху бюрото си и взе да дъвче приготвените от фрау Гемютлих сандвичи.

Те искряха. Очите на фройлайн Харденберг искряха. Зимното време не можеше да е причина за това — вече беше прекарала четири часа на топло. Банкерът остави сандвича си недояден. Бе наблюдавал подобно нещо у някои от по-младите машинописки малко преди края на работното време в петък.

Това беше щастие. Едит Харденберг беше щастлива. Сега вече проумя — личеше си в начина, по който ходи, по който говори и изглежда. Така беше цяла сутрин. И после този намек за пудра. На Волфганг Гемютлих му стигаше и това, за да се разтревожи. Надяваше се, че поне пари не е харчила.

Снимките, направени от капитан трети ранг Дарън Клири, пристигнаха в Рияд следобеда — част от потока нови образи, който се изливаше всеки ден в главната квартира на СЕНТАФ.

Една част бяха от спътниците, които даваха едромащабните снимки, широкия ъгъл, целия Ирак. Ако нямаше промяна с тези от предишния ден, слагаха ги настрана.

Друга част бяха от постоянните фоторазузнавателни полети на по-малка височина от самолетите ТР-1. Те обикновено показваха някаква нова дейност в Ирак — военна или промишлена, — придвижване на войски, самолети, които рулират там, където преди ги е нямало, пускови установки за ракети на ново местоположение. Тях ги изпращаха в отдела за анализ на целите.

Направените от самолетите Томкет принадлежаха към категорията Оценка на бомбените поражения. Тях ги филтрираха през Хамбара, поредица от зелени палатки в края на военновъздушната база, сетне, със съответни етикети и описание, ги прехвърляха по-долу по улицата в Черната дупка, където попадаха в Отдела за оценка на бомбените поражения.

Тази вечер полковник Бийти застъпи на смяна в седем вечерта. Работи два часа, разглеждайки снимки на ракетна база (частично разрушена, очевидно две батареи все още бяха непокътнати) и един комуникационен център (сринат до земята), плюс различни укрития за самолети, където са били настанени иракските МИГ-ове, Миражи и Сухой (разрушени).

Когато стигна до дванайсетте снимки на фабриката в Тармия, се намръщи, стана и отиде при бюрото, на което седеше един британски сержант от въздушните войски.

— Чарли, какви са тези снимки?

— Тармия, господин полковник. Спомняте си завода, разрушен от един Страйк Игъл вчера — онзи, дето не беше включен в списъка?

— О, да, заводът, който никога не е бил обект за ликвидиране, нали така?

— Тъкмо той. Един Томкет ги е направил малко след десет тази сутрин.

Полковник Бийти потупа снимките в ръката си.

— Какво, по дяволите, става тук долу?

— Не зная, господин полковник. Именно затова ги сложих на бюрото ви. Никой досега не е разбрал.

— Този Игъл положително е разбутал нечий кошер. Долу са се побъркали.

Британският сержант и американският полковник се загледаха в снимките, направени от Томкет над Тармия. Бяха съвършено ясни, с фантастична разделителна способност. Някои бяха от камерата на носа на системата и показваха разрушения завод, докато самолетът се е приближавал на 4500 метра, други от панорамната камера в средата на системата. Хората в Хамбара бяха избрали дванайсетте най-добри и най-ясни.

— Колко голям е този завод? — попита полковникът.

— Около сто на шейсет метра, господин полковник.

Гигантският покрив беше отпорен, само част от него скриваше около една четвърт от площта на завода.

Останалите три четвърти предлагаха възможност да се види от птичи поглед цялото, разположение вътре. Беше разпределен на по-малки, отделени с преградни стени помещения, а на пода във всяко от тях се тъмнееше голям диск.

— Тези дискове метални ли са?

— Тъй вярно, господин полковник, според инфрачервения скенер. Някакъв вид стомана.

Далеч по-интригуващ обаче се оказа начинът, по който Ирак бе реагирал на бомбеното нападение на Дон Уокър. Около останалия без покрив завод се бяха скупчили не един, а пет огромни крана. Стрелите им бяха надвиснали над вътрешността като щъркели, които се хранят. При всичките поражения, нанесени на Ирак, такива кранове сигурно бяха най-търсеното нещо в страната.

В завода се виждаха работници, които се мъчеха да привързват дисковете към куките на крановете.

— Преброи ли тези неща, Чарли?

— Повече от двеста, господин полковник?

— А тези дискове? — полковник Бийти погледна доклада от „Рейнджър“ — Тези „фризби за великани“?

— Нямам представа, господин полковник. Никога не съм виждал такова нещо.

— Да, ама те наистина, изглежда, са страшно важни за господин Саддам Хюсейн. Наистина ли Тармия е извън обектите за нападение?

— Така е отбелязано, господин полковник. Бихте ли погледнали това?

Сержантът измъкна от папките друга снимка. Полковникът се вгледа в нея.