Юмрукът на бога

Уокър снижи самолета си направо на три хиляди метра. Промишлената зона беше огромна. В средата имаше страшно голяма сграда с размерите на покрит стадион.

— Атакувам!

— Дон, това не е зададено като цел.

Спускайки се на две хиляди и петстотин метра, Уокър включи системата за лазерно насочване и отправи лъча към огромния цех. Екранът над главата му отчиташе разстоянието, докато то се скъсяваше и отброяваше секундите до пускане. Когато се показа нулата, той пусна бомбите, продължавайки да поддържа курс към приближаващата се цел.

Лазерният сензор на носа на бомбите се нарича система Пейвуей. Под фюзелажа се намира насочващият модул, наречен Лантирн. Той изпраща невидим инфрачервен лъч към целта, от която той се отразява под формата на обърната към него електронна кошница с формата на фуния.

Пейвуейът на върха на бомбата улавя кошницата, влиза в нея и следва фунията надолу и навътре, докато попадне точно там, където е насочен лъчът.

И двете бомби свършиха своята работа. Те се взривиха под покрива на завода. Дон Уокър видя как експлодираха, обърна се назад, вдигайки носа на своя Игъл, даде газ и се издигна отново на седем хиляди и петстотин метра. Час по-късно двамата с навигатора, след още едно зареждане във въздуха, бяха отново в Ал Харз.

Преди да вдигне носа на самолета си, Уокър видя ослепителния блясък на двата взрива, голямата колона от дим и облака прах, последвал бомбените експлозии.

Но не видя, че двете бомби отпориха покрива в единия край на сградата, вдигайки го нагоре подобно на разпънато корабно платно.

Нито пък забеляза, че силният пустинен вятър, който духаше от сутринта, свърши останалото. Отпори покрива на завода докрай, като капак на рибна консерва, а покривните конструкции се разлетяха във всички посоки.

Щом се върна в базата, Дон Уокър, също както и останалите пилоти, беше разпитан най-подробно. Това е досадна работа за уморените летци, но трябва да се свърши. Разговора проведе командващият разузнаването на ескадрилата майор Бет Крогер.

— Никой не твърдеше, че горилата е постигнала успех, но всички пилоти бяха ликвидирали вторичната си цел, с изключение на един. Нахаканият оръжейник на ескадрилата беше пропуснал своята цел и си бе избрал друга напосоки.

— За какъв дявол го направи? — попита Бет Крогер.

— Защото обектът ми се стори грамаден и важен.

— Но той не фигурира никъде — оплака се тя. Отбеляза избраната от него цел, точното й местоположение и описание, докладваните от него бомбени поражения и го включи в доклада до Тактическия център за въздушен контрол, който делеше с анализаторите от Черната дупка мазето на СЕНТАФ под главната квартира на Саудитските военновъздушни сили в Рияд. После предупреди Уокър.

— Ако това се окаже завод за бутилиране на вода или за производство на детски храни, спукана ти е работата.

— Знаеш ли, Бет, когато се ядосаш, ставаш по-красива — закачи я той.

Бет Крогер беше добър офицер от кариерата. Ако ставаше дума за флирт, би предпочела полковници и над тях. Но тъй като единствените трима в базата бяха сериозно женени, Ал Харз се превръщаше в страхотна скука.

— Позволявате си много, капитане — отвърна тя и тръгна да предаде доклада си.

Уокър въздъхна и отиде да се просне върху походното си легло. Все пак беше права. Ако е ликвидирал най-големия в света приют за сираци, генерал Хорнър щеше лично да се погрижи за капитанските му знаци. Никой не си даде труд да осведоми Дон Уокър какво е атакувал тази сутрин. Във всеки случай не беше сиропиталище.

Глава 16

Същата вечер Карим дойде да вечеря с Едит Харденберг в нейния апартамент в Гринцинг. Стигна до предградията с обществен транспорт. Носеше две ароматизирани свещи за малката трапезария и две бутилки хубаво вино.

Едит му отвори, порозовяла и смутена както винаги, сетне се върна в кухничката, за да приготви виенските шницели. Двайсет години бяха минали откак за последен път бе готвила ядене за мъж; изпитанието й се стори голямо, но пък й достави удоволствие.

Карим я поздрави на вратата с целомъдрена целувчица по бузата, която я накара още повече да се обърка, сетне намери сред нейната музикална библиотека дългосвиреща плоча с „Набуко“ и я сложи на грамофона.

Скоро ароматът на свещите — мускус и пачули — се присъедини към меките каденци на „Хор на робите“ и се разнесе из апартамента.

Той отговаряше съвсем точно на описанието на експертите от Невиот, които бяха проникнали в него преди седмици — много спретнат и изключително чист. Апартаментът на придирчива възрастна дама, която живее сама.

Когато вечерята бе готова, Едит я сервира с многословни извинения. Карим опита месото и чистосърдечно го похвали, с което още повече я смути.

Докато се хранеха, разговаряха за проектираното посещение в двореца Шьонбрун и в Испанската школа по езда в двореца Хофбург, на Йозефплац.

Едит се хранеше, както правеше и всичко останало — педантично, досущ птиче, което кълве троха. Косата й бе опъната назад в стегнат кок на тила.

На светлината на свещите, защото той беше изгасил прекалено ярката лампа над масата, Карим изглеждаше мургав красив и мил както винаги. Непрекъснато доливаше чашата й, така че тя изпи далеч повече от онова, което си позволяваше от време на време.

Въздействието на храната, виното, свещите, музиката и компанията на младия й приятел бавно разяждаше бронята на нейната въздържаност.

Карим се приведе над празните чинии и се вгледа в очите й.

— Едит?

— Да.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Щом искаш.

— Защо носиш косата си така опъната?

Въпросът беше нахален, личен. Тя още повече се изчерви.

— Аз… винаги съм я носила така.

Не, това не беше вярно. Имаше време, спомни си тя, времето с Хорст, когато косата й падаше свободно върху раменете, гъста и кестенява. Това беше през лятото на 1970-а край езерото Шлоспарк в Лаксенбург.

Карим стана безмълвно и отиде зад нея. Тя се притесни още повече. Нелепо положение. Сръчни пръсти измъкнаха гребена от кока й. О, това не можеше да продължава. Усети как издърпаха и фуркетите и косата й се разпиля по раменете. Тя не помръдна от мястото си. Същите пръсти вдигнаха косата и я прехвърлиха отпред — от двете страни на лицето.

Карим застана до нея и тя вдигна очи. Подаде й двете си ръце и се усмихна.

— Така е по-добре. Изглеждаш десет години по-млада и по-хубава. Да седнем на канапето. Ти пусни любимата си музика, а аз ще направя кафе. Може ли?