Юмрукът на бога

Болницата в Мансур бе дала необходимото доказателство, макар че трупът бе заровен в общ гроб, заедно с много други от разрушените военни сгради.

Хасан Рахмани повярва, че агентката му е била убита от случайна бомба посред нощ толкова, колкото вярваше в духове. Единствените призраци в небесата над Багдад бяха невидимите американски бомбардировачи, за които беше чел в западни списания, свързани с отбраната, и те не бяха призраци, а логично създадени неща. Както бе логична и смъртта на Лейла Ал-Хила.

Единственото му заключение бе, че Кадири е открил нейните задочни занимания и бързо ги е прекратил. А това означаваше, че е проговорила, преди да умре.

Значи в лицето на Кадири имаше могъщ и опасен противник. Нещо по-лошо, главният му източник на информация за вътрешните заседания на режима бе прекъснат.

Рахмани щеше да е доволен, ако знаеше, че Кадири е по-разтревожен и от него. Но това не му бе известно. Знаеше единствено, че отсега нататък трябва да е изключително предпазлив.

На втория ден от въздушната война Ирак изстреля първия залп ракети срещу Израел; Средствата за масово осведомяване незабавно съобщиха, че били Скъд-Б, съветско производство, и това название им остана до края на войната. Всъщност те съвсем не бяха Скъд.

Целта на нападението не беше глупава. Ирак съвсем ясно съзнаваше, че Израел не е страна, готова да преглътне голям брой жертви сред гражданското население. Още щом първите бойни глави паднаха в предградията на Тел Авив, Израел реагира, като застана на бойна нога. Точно това искаше и Багдад.

В коалицията от петдесет страни, изправили се срещу Ирак, влизаха седемнайсет арабски държави и ако ги свързваше нещо друго, освен исляма, то беше враждата им с Израел. Ирак бе преценил, вероятно правилно, че ако му нанесе удар, Израел ще бъде провокиран да се присъедини към военните действия и тогава арабските участници в коалицията ще се изтеглят. Дори крал Фахд, владетел на Саудитска Арабия и пазител на двете Свещени места, щеше да се озове в невъзможно положение.

След като ракетите паднаха в Израел, първите опасения бяха, че може да са заредени с газ или заразни култури. В такъв случай никой нямаше да успее да възпре Израел. Много скоро обаче се доказа, че бойните глави са заредени с конвенционални взривни вещества. Но психологическото въздействие върху Израел беше огромно.

Съединените щати незабавно пуснаха в действие всички средства, за да убедят Йерусалим да не отговаря на удара. На Ицхак Шамир бе казано, че съюзниците ще се погрижат за това. В действителност Израел беше предприел контраудар под формата на вълна изтребители-бомбардировачи Ф-15, но успя да ги върне още преди да напуснат собственото му въздушно пространство.

Истинските Скъд бяха тромави, стари съветски ракети, от които Ирак беше купил деветстотин броя преди няколко години. Те имаха обсег от 300 километра, а бойните им глави тежаха около половин тон. Не бяха насочвани, дори и в първоначалния си вид, и при пълна далекобойност падаха в радиус от близо километър от целта.

От гледна точка на Ирак това беше практически безполезна покупка. По време на войната с Иран те не успяваха да стигнат до Техеран, да не говорим за Израел, дори когато ги изстрелваха от най-западната граница на Ирак.

Междувременно обаче иракчаните, с германско техническо съдействие, бяха направили нещо невиждано. Бяха разглобили ракетите на парчета и от три бяха сглобили две нови. Направо казано, новата Ал-Хусайн беше едно недоразумение.

С помощта на допълнителни резервоари за гориво иракчаните бяха увеличили обсега й на 620 километра, така че вече можеше да достигне (и достигна) Техеран и Израел. Но полезният й товар бе сведен до някакви си жалки 80 кг. Насочването й, което и без това куцаше, сега стана съвсем непредвидимо. Две от изстреляните срещу Израел ракети не само че не улучиха Тел Авив, ами попаднаха извън неговата територия — в Йордания.

Но като оръжие на терора тя си свърши работата. Макар че взети заедно, всички ракети Ал-Хусайн, паднали в Израел, да имаха по-малък полезен товар от една американска еднотонна бомба, пусната над Ирак, те хвърлиха израелското население в паника.

Америка направи следното: хиляда съюзнически самолети бяха отклонени от определените им задачи над Ирак, за да издирят площадките за изстрелване на ракетите и още по-трудно откриваемите мобилни пускови устройства.

За няколко часа в Израел бяха изпратени батареи американски ракети Пейтриът, за да се опитат да свалят идващите ракети, но преди всичко да убедят Ицхак Шамир да не се намесва във войната.

Освен това САС, а по-късно и американските зелени барети бяха изпратени в западните пустини на Ирак да издирят мобилните пускови устройства и да ги унищожат със своите ракети Милън, или да извикат по радиото бомбардировачи.

Ракетите Пейтриът, възхвалявани като спасители на всичко сътворено на този свят, постигнаха ограничен успех, но грешката не беше в тях. Бяха конструирани да пресрещат самолети, а не ракети, и много набързо бяха пригодени за новата си роля. Така и не стана ясно защо не успяха да прихванат почти нито една ракета.

Всъщност увеличавайки обсега на Скъд и превръщайки ги в Ал-Хусайн, иракчаните бяха направили траекторията им по-висока. Навлизайки при параболичния си полет в атмосферата, новата ракета се нагряваше до червено — нещо, за което Скъд не е била предназначена. При влизането си в земната атмосфера тя просто се разпадаше. Така че над Израел падаха не цели ракети, а парчета отпадъци.

Изпълнявайки задачата си, Пейтриът се вдигаше във въздуха да ги пресрещне и вместо на едно, се натъкваше на десетки парчета метал. Тогава ограниченият й мозък й подсказваше да направи онова, за което я бяха готвили — да се насочи към най-голямото от тях. Това обикновено беше изпразненият горивен резервоар. Бойната глава, която беше много по-малка и се бе отделила при раздробяването, падаше необезпокоявана. Много от тях въобще не се бяха взривили, така че повечето разрушения бяха резултат от падането на металните части, а не от взрива.

Докато така наречените ракети Скъд упражниха ролята на психически терор, ракетите Пейтриът изиграха ролята на психически спасители. И това свърши работа, тъй като представляваше част от решението на проблема.

Освен това Америка и Израел постигнаха сделка, състояща се от три елемента. Първият бе ракети Пейтриът — безплатно. Вторият — доставки от значително подобрените ракети Ароу, когато са готови, до 1994 г. Третата — Израел получи правото да избере до сто допълнителни цели, които въздушните сили на коалицията да унищожат. Избрани бяха цели предимно в Западен Ирак, които имаха отношение към Израел: пътища, мостове, летища — всичко, което сочеше на запад. Поради своето географско положение нито една от тях нямаше нищо общо с освобождаването на Кувейт, който се намира на другия край на полуострова.

Американските и британски изтребители-бомбардировачи, получили задачата да издирват ракетите Скъд, обявиха редица свои попадения и открития, които за най-голямо неудоволствие на генералите Чък Хорнър и Шварцкопф бяха посрещнати с голяма доза скептицизъм от ЦРУ.

Две години след войната Вашингтон официално призна, че нито едно мобилно пусково устройство за ракети Скъд не е било унищожено от въздуха — твърдение, което можеше да вбеси всеки пилот, участвал в тази кампания. Всъщност пилотите бяха до голяма степен отново излъгани от маскировката.