Юмрукът на бога

Приключиха заедно покупките и решиха да се отбият в един индийски ресторант, където да вечерят заедно, вместо да стоят сами в къщите си. Изглежда, Хилари също отсъстваше.

Разбира се, Паксман не трябваше да го прави. Не биваше да се чувства неудобно, че по-големият брат на Тери Мартин е в страшна опасност и че той, заедно с други като него, го бяха изпратили там. Не би трябвало да се притеснява от това, че доверчивият дребен учен наистина вярва, че брат му е в пълна безопасност и се намира в Саудитска Арабия. Всички правила на занаята настоятелно говореха, че не бива да изпитва подобни чувства. И все пак ги изпитваше.

Имаше и друг повод за тревога. Стив Ланг беше неговият началник в Сенчъри Хаус, но Ланг никога не бе ходил в Ирак. Той бе работил в Египет и Йордания. Паксман познаваше Ирак. И знаеше арабски. Не като Мартин, разбира се, но Мартин беше изключение. Все пак Саймън знаеше достатъчно от няколкото посещения там, преди да го направят ръководител на сектора за Ирак, за да изпитва истинско уважение към качествата на иракските учени и находчивостта на иракските инженери. Не беше тайна, че повечето британски технически учебни заведения смятаха своите възпитаници от тази страна за най-добрите в арабския свят.

Неспокойствието, което го бе обзело, откак началниците му казаха, че последният доклад на Йерихон е чиста глупост, се свеждаше до опасението, че Ирак би могъл действително да е по-напред, отколкото смятаха западните учени, макар всички данни да говореха против това.

Той изчака да им сервират вечерята и най-накрая рече:

— Тери, ще направя нещо, което, ако някога се узнае, би означавало края на кариерата ми в Службата.

Мартин се сепна.

— Звучи страшничко. Защо?

— Защото официално ми бе наредено да стоя настрана от теб.

Ученият, който се готвеше да сипе лют сос от манго в чинията си, се вцепени.

— Не ме смятат за надежден вече, така ли? Та Стив Ланг беше онзи, който ме набута в това.

— Не става въпрос за това. Смятат, че… прекалено много се тревожиш.

Паксман не искаше да употреби сравнението на Ланг — „като стара баба“.

— Може и да е така. Дължи се на подготовката ми. Учените не обичат загадките, които сякаш нямат отговор. Тревожим се, докато не разгадаем даден йероглиф. Това заради фразата в прихванатия разговор ли е?

— Да. И други неща.

Паксман бе избрал пиле корма; Мартин предпочиташе по-лютото — виндалу. Тъй като разбираше от източни гозби, той пиеше горещ черен чай, а не леденостудена бира, която усложнява положението. Той премига над ръба на чашата си.

— Хубаво, а какво е голямото признание?

— Даваш ми дума, че ще мълчиш, нали?

— Разбира се.

— Прехванаха и друг разговор.

Паксман нямаше и най-малкото намерение да разкрие съществуването на Йерихон. Групата, която знаеше за шпионина в Ирак, все още беше много малка и щеше да остане такава.

— Мога ли да го чуя?

— Не. Потулен е. Недей да питаш Шон Плъмър. Ще трябва да отрече и така ще стане ясно откъде си получил информацията.

Мартин си наля още чай, за да потуши пожара на лютото къри.

— Какво се казва в този нов разговор?

Паксман му каза. Мартин остави вилицата и си попи лицето, което бе станало яркорозово под рижата четина.

— Възможно ли е да е вярно? — попита го Паксман.

— Не зная. Не съм физик. Шефовете твърдят, че няма начин, така ли?

— Никакъв при това. Ядрените физици са единодушни, че просто не може да е вярно. Следователно Саддам лъже.

Мартин си помисли, че прехванатият разговор е много странен. Приличаше на информация от закрито съвещание.

— Саддам непрекъснато лъже — рече той. — Но обикновено за публична консумация. А това е станало пред най-доверените му хора, нали така? Питам се защо? За повдигане на духа в навечерието на войната?

— Така мислят шефовете — отговори Паксман.

— Казано ли е на генералите?

— Не. Сега те са страшно заети и няма нужда да ги безпокоят излишно с глупости.

— Тогава какво искаш от мен, Саймън?

— Какво става в ума на Саддам? Всички са в неведение. За Запада всичко, което предприема, изглежда безсмислено. Луд ли е или невероятно хитър?

— В очите на неговия свят — второто. В неговия свят онова, което прави, е смислено. За него терорът, който ни отвращава, няма обратна страна и е смислен. Заплахите и пъченето са смислени. Едва когато се опита да навлезе в нашия свят, с онези свои абсурдни пориви да спечели световното обществено мнение, като гали по косата момчето англичанче, правейки се на благодушен чичко, той започва да изглежда като пълен глупак. В своя собствен свят не е глупак. Той оцелява, държи властта, обединява Ирак, враговете му се провалят и гинат…

— Тери, докато седим тук и се храним, сриват страната му до основи.

— Това няма значение, Саймън. Всичко това може да се възстанови.

— Но тогава защо е казал онова, което уж бил казал?

— Какво смятат по въпроса началниците?

— Че лъже.

— Не — той лъже, само за пред хората. Не е необходимо да го прави за пред своите. Те и без това са негови. Или източникът е неверен и Саддам не е казвал такова нещо; или го е казал, защото според него е така.

— Значи може него да са го излъгали.

— Възможно е. Когато обаче Саддам разбере, който го е сторил, ще трябва да плати скъпо за това. Пък и прехванатият разговор може да е бил подставен. Съзнателен блъф, пуснат, за да бъде прехванат.

Паксман не можеше да му каже, че не е прехванат разговор. Че сведението е от Йерихон. А за две години при израелците и три месеца при англо-американците той никога не би сбъркал.

— Изпитваш съмнения, така ли? — попита Мартин.

— Да — призна Паксман.

Мартин въздъхна.

— Сламки, носени от вятъра, Саймън. Една реплика в прехванат телефонен разговор — на един човек му казват да млъкне и го наричат курвенски син, и фраза, изречена от Саддам, че „успява или са го видели как успява“ да уязви Америка, а сега и това. Трябва ни парче канап.

— Канап ли?

— Сламата става на бала едва когато я стегнеш с канап. Трябва да има и още нещо, което действително си е наумил. Инак началниците са прави и той ще прибегне до бойните газове, с които вече разполага.

— Добре. Ще потърся парче канап.

— А аз не съм те срещал тази вечер и не сме разговаряли — рече Мартин.

— Благодаря ти.

Хасан Рахмани научи за смъртта на агента си Лейла с два дни закъснение — на 19 януари. Не се появи на определената среща, за да предаде информацията, взета от леглото на генерал Кадири, и тъй като се боеше от най-лошото, той бе проверил в моргите.