Юмрукът на бога

Уокър превключи на „цели“ и „зареди“ и точно на средата на екрана над него се показаха двата бронетранспортьора плюс кръст за прицелване, при който вече бяха отчетени неговата собствена скорост и ъгълът на стрелба.

Първият бронетранспортьор получи сто снаряда и се пръсна. Вдигайки леко нос, Дон закова движещия се кръст върху плексигласа на задницата на втората машина. Видя как резервоарът за горивото експлодира, после дръпна нагоре, преобърна се и кафявата пустиня се появи над главата му.

Уокър продължи да прави лупинги, после изведе самолета си отново във водоравно положение. Синьокафеникавият хоризонт се върна на мястото си, с кафявата пустиня под него и синьото небе отгоре. И двата бронетранспортьора горяха, единият камион лежеше обърнат на една страна, другият беше превърнат на овъглени парчета. Дребни фигурки се щураха нагоре-надолу и отчаяно търсеха прикритие.

Долу в низината четиримата от САС бяха разбрали намека. Бяха се метнали в джипа и се носеха по протежение на пресъхналото корито, извън засадата. Никога нямаше да разберат кой ги е „засякъл“ — най-вероятно бродещи овчари — и бе издал местоположението им, но много добре знаеха кой им бе спасил живота.

Самолетите се вдигнаха и полетяха право към границата, където ги чакаше танкерът.

Сержантът, който командваше патрула на САС, се казваше Питър Стивънсън. Той вдигна ръка към отдалечаващите се изтребители и рече:

— Не те познавам, приятел, но ти дължа много.

Оказа се, че госпожа Масловска разполага с едно „Сузуки“, за да си върши работата, и макар че никога не го бе управлявала като джип, тя настоя Тери Мартин да го вземе. Тръгна рано, макар полетът му до Лондон да беше чак в пет следобед, защото не знаеше колко ще се забави. Каза й, че има намерение да се върне най-късно в два.

Д-р Масловски трябваше да отиде на работа, но даде на Мартин карта, за да не се изгуби.

Тръгна нагоре по течението на река Мочо и отвъд Ливърмор откри пътя за мините, който тръгваше от Тесла.

Километър след километър къщите на предградието Ливърмор оставаха все по-далеч назад, а пред него ставаше все по-стръмно. Имаше късмет с времето. Зимата по тези места никога не е така студена, както може да е другаде в Щатите, но поради близостта с морето се образуват дебели и плътни облаци и често пада гъста мъгла. В този ден, 27 януари, небето беше синьо и свежо, въздухът спокоен и студен.

През предното стъкло виждаше далеч пред себе си ледения връх на планината Седър. На шестнайсет километра след отклонението излезе на черен път, който се придържаше към ръба на склона и водеше към пустошта.

Мина покрай една зелена къща, но Ломакс му беше казал да кара до края. След още пет километра откри дървената хижа с комин от грубо издялани камъни, от който се издигаше струя дим.

Спря в двора и слезе от колата. От обора надникна крава порода Джързи. Откъм задния двор на хижата долетяха ритмични звуци. Заобиколи и намери Татко Ломакс, застанал на една канара, надвесена над долината и течащата отдолу река.

Беше на седемдесет и пет години и въпреки загрижеността на Санди имаше вид на човек, дето ще пребори и мечка гризли. Висок около метър и осемдесет и пет, облечен с мръсни дънки и карирана риза, възрастният учен цепеше дърва с такава лекота, сякаш режеше хляб.

Снежнобялата коса се спускаше до раменете, а брадичката му се очертаваше от бакенбарди с цвят на слонова кост. От отворената яка на ризата се подаваха още бели къдри и той сякаш не изпитваше студ, въпреки че Тери Мартин се свиваше в топлия си подплатен анорак.

— Значи ме намерихте? Чух, че идвате — рече Ломакс и разцепи последното дърво с един удар. Сетне остави брадвата и подаде ръка на посетителя си. Ломакс посочи един пън, а той седна на съседния.

— Доктор Мартин, така ли?

— Да.

— От Англия?

— Да.

Ломакс бръкна в джоба на ризата, извади тютюн и оризова хартия и започна да си свива цигара.

— Да не си от онези, дето много държат на правилата, а?

— Не, смятам, че не съм.

Ломакс изръмжа одобрително.

— Имах един такъв доктор, дето все към правила се придържаше. Караше ми се да не пуша.

Мартин отбеляза миналото време.

— Предполагам, че сте се отказали от него?

— Ами. Той се отказа от мен. Умря миналата седмица. На петдесет и шест. Стрес. Какво ви води насам?

Мартин бръкна в дипломатическото си куфарче.

— Трябва предварително да ви се извиня. Вероятно си губя времето, както и вашето. Но дали бихте хвърлили поглед на това?

Ломакс взе подадената му снимка и се вгледа в нея.

— Наистина ли сте от Англия?

— Да.

— И сте минали целия този път, за да ми покажете това?

— Познато ли ви е?

— Би трябвало. Прекарах пет години от живота си там.

Мартин зяпна стъписан.

— Значи дори сте били там?

— Живях там пет години.

— В Тармия ли?

— Ами да. Това не е в Оук Ридж, нали.

Мартин преглътна няколко пъти.

— Доктор Ломакс, тази снимка е направена преди шест дни от изтребител на американската флота, летял над бомбардиран завод в Ирак.

Ломакс вдигна поглед, очите му бяха яркосини под надвиснали бели вежди, сетне отново се вгледа в снимката и накрая рече:

— Мамка му, предупредих ги копелдаците му с копелдаци. Преди три години. Доклад им написах, че страните от Третия свят ще прибегнат точно до тази технология.

— И какво стана с него?

— О, сигурно са го хвърлили на боклука.

— Кои?

— Нали знаете, дървените глави с козирки.

— А тези дискове, фризбитата в завода, те какво представляват?

— Това са калутрони. А това на снимката е копие на едновремешния завод в Оук Ридж.

— Калу… как беше?

Ломакс вдигна отново поглед.

— Вие не сте доктор по естествени науки. Не сте и физик, така ли?

— Не. Занимавам се с арабистика.

Ломакс изръмжа, сякаш да не си физик е нещо срамно.

— Калутрони. Калифорнийски циклотрони. Накратко калутрони.

— Какво правят те?

— Електромагнитна изотопна сепарация. На вашия език те рафинират суровия уран 238, за да извлекат от него годния за бомба уран 235. И казвате, че това нещо е заснето в Ирак?