Юмрукът на бога

Разбира се, би трябвало да си тръгне веднага, просто да стане и да се отдалечи. Започна да завива сандвичите си.

— Не — отвърна му тя, — италианска е.

— Аха — рече мъжът с тон на извинение. — Уча немски, но не разбирам италиански. Това музиката ли означава, моля?

— Не — отвърна тя, — това означава нотите на творбата.

— Благодаря ви — рече той наистина благодарен. — Трудно е човек да разбере вашите виенски опери, но толкова много ги обичам.

Пръстите й, които, треперещи, завиваха остатъка от сандвичите, преди да си тръгне, забавиха движенията си.

— Знаете ли, действието се развива в Египет — обясни младият мъж. Каква глупост, да го казва на нея, която знаеше всяка дума от „Die Zauberflote“.

— Точно така — рече тя. Това вече е прекалено, помисли си. Който и да беше той, проявяваше се като много нахален млад мъж. Че те почти бяха подхванали разговор, представете си!

— Също както и „Аида“ — забеляза той, отново загледан в програмата. — Обичам Верди, но като че ли предпочитам Моцарт.

Сандвичите бяха опаковани, беше готова да тръгне. Просто би трябвало да стане и да си тръгне. Обърна се да го погледне и той избра точно този момент да вдигне очи и да се усмихне.

Усмивката беше много срамежлива, едва ли не умолителна; очите му — като на кокер шпаньол, с мигли, за които някой топмодел би бил готов да извърши убийство.

— Не може да става и сравнение — рече тя. — Моцарт е по-голям майстор от всеки друг.

Усмивката му стана по-широка, разкривайки равни бели зъби.

— Той е живял някога тук. Може би дори е седял тук, на тази пейка и е писал музиката си.

— Убедена съм, че няма такова нещо — отвърна тя. — Пейката не я е имало по това време.

Стана и се обърна. Младият мъж също стана и направи малък виенски поклон.

— Много съжалявам, че ви обезпокоих, фройлайн. Но ви благодаря за помощта.

Мина през парка, упътена към бюрото си, за да довърши там обяда, вбесена на себе си. Разговори с млади мъже в паркове и какво още? От друга страна, той беше просто чуждестранен студент, който се опитва да научи повече неща за Виенската опера. В това няма нищо лошо, нали? Но толкова. Мина покрай един афиш. Разбира се, Виенската опера поставяше след три дни „Вълшебната флейта“. Това може да беше част от учебната програма на младежа.

Въпреки пристрастеността си Едит Харденберг така и не бе ходила на представление в Щатсопер. Разбира се, бе бродила из сградата през деня, когато е отворена за посетители, но билет за креслата в партера никога не й е бил по кесията.

Те бяха почти безценни. Абонаментните карти се предаваха от поколение на поколение, абонаментът за цял сезон беше по възможностите само на много богатите. Другите билети се купуваха само с влияние, каквото тя нямаше. Дори обикновените билети надвишаваха възможностите й. Въздъхна и се върна на работа.

Хубавото време беше само за един ден. След това стана отново студено и облачно. Тя се върна към навика си да обядва в привичното си кафене, на привичната си маса. Беше много подредена, праволинейна жена.

На третия ден след парка тя пристигна на масата си в обичайния час, на минутката, и с половин око забеляза, че съседната маса явно е заета. На нея имаше някакви учебници — не си даде труд да прочете заглавията им — и наполовина изпита чаша вода.

Едва успя да поръча менюто на деня, когато човекът се върна от мъжката тоалетна. Чак като седна, я позна и се сепна изненадан.

— О, Gr"uss Gott, отново — рече той. Устните й се свиха неодобрително в тънка линия. Сервитьорката дойде и сложи яденето й на масата. Беше попаднала в капан. Но младият мъж беше неудържим.

— Свърших с програмата. Смятам, че вече съм разбрал всичко.

Тя кимна и започна деликатно да се храни.

— Отлично. Учите ли тук?

А защо взе, че го попита? Каква лудост я прихвана? Но шумът я заливаше отвсякъде в заведението. Какво си се разтревожила, Едит? Нали това е съвсем цивилизован разговор, при това с чуждестранен студент, какво лошо може да има? Почуди се какво ли би си помислил хер Гемютлих. Разбира се, нямаше да одобри.

Мургавият младеж щастливо се усмихна.

— Да. Следвам инженерство. В Техническия университет. Когато завърша, ще се върна у дома и ще помогна за развитието на родината си. Моля, името ми е Карим.

— Фройлайн Харденберг — представи се тя. — А откъде сте, господин Карим.

— От Йордания.

О, Господи мили, арабин. Е, вероятно имаше много от тях в Техническия университет, на две пресечки от Кертнер Ринг. Повечето от арабите, които срещаше, бяха улични продавачи, ужасни хора, които продаваха килими и вестници по тротоарите пред кафенетата и човек не можеше да се отърве от тях. Младият мъж до нея изглеждаше съвсем почтен. Може би произлизаше от по-добро семейство. Но все пак… арабин.

Довърши яденето си и даде знак, че ще плати. Време беше да напусне компанията на младия мъж, макар че той беше изключително възпитан. За арабин.

— Все пак — обади се със съжаление той — не смятам, че ще мога да отида.

Сметката й пристигна. Тя започна да рови в чантата си, за да плати.

— Да отидете къде?

— На опера. Да гледам „Вълшебната флейта“. Не и сам, няма да посмея. Толкова много хора. Няма да мога да се оправя, нищо ще знам къде да ръкопляскам.

Тя се усмихна снизходително.

— О, смятам, че едва ли ще отидете, млади човече, защото няма да намерите билети.

Той изглеждаше озадачен.

— О, не, не е там работата.

Бръкна в джоба си и сложи на масата две късчета хартия. На нейната маса. До нейната сметка. На втори ред в партера. На крачка от певците. До централната пътека.

— Имам приятел в Обединените нации. За тях имат отделени места, разбирате ли. Но той не ги иска й ми ги даде.

Даде. Не му ги е продал, а му ги е дал. Такова безценно нещо, а ги е дал ей така.

— Бихте ли ме взели със себе си — попита умолително младият мъж. — Моля ви?

Така красиво се изрази, сякаш тя щеше да го заведе.

Помисли си, че ще седи в този голям, сводест, позлатен рай в стил рококо, духът й ще се възвисява с басите, баритоните, тенорите и сопраните нагоре към нарисувания таван…

— В никакъв случай…

— О, извинявайте, фройлайн, обидих ви.

Пресегна се, взе билетите и понечи да ги къса.

— Не — тя сложи ръка върху неговата, преди безценните билети да бъдат скъсани наполовина.