Юмрукът на бога

На 1 декември Гиди Барзилаи получи светкавица от Тел Авив, с подписа на Коби Дрор. Предупреждаваше го, че тази операция не може безкрайно да продължава. Обединените нации дали на Ирак срок до 16 януари да напусне Кувейт. След това щяло да има война. Всичко можело да се случи. Да вземе да се поразмърда.

— Гиди, можем да следим това копеле до свършека на света, — заявиха двамата ръководители на групи на своя началник. — Просто в живота му няма нищо мръсно. Не мога да разбера този копелдак. Нищо, ама нищо, което можем да използваме срещу него.

Барзилаи изпадна в дилема. Можеха да отвлекат съпругата и да заплашат, че ако не бъде така добър… Бедата беше там, че гадината би я заменил срещу купон за обяд, вместо да го открадне. Нещо по-лошо, щеше да се обърне към полицията.

Можеха да отвлекат Гемютлих и да го обработят. Бедата беше там, че същият човек трябваше да се върне в банката, за да направи превода и да закрие сметката на Йерихон. Веднъж след като се озовеше в банката, той щеше да вдигне олелия до Бога. Заповедта на Коби Дрор беше да се действа без грешка и без следа.

— Да минем на секретарката — рече той. — Понякога частните секретарки знаят всичко, което знае и началникът им.

И така двете групи прехвърлиха вниманието си върху също така скучната фройлайн Едит Харденберг.

Тя им отне дори по-малко време — само десет дни. Проследиха я до дома й, малък апартамент в сериозна стара къща на една пресечка до Траутенауплац, чак в Деветнайсети район, северозападното предградие Гринцинг.

Живееше сама. Нямаше любовник, нито приятел, дори домашен любимец. Преровиха личните й документи и откриха скромна банкова сметка, майка пенсионерка в Залцбург, — самият апартамент, както показваше книгата за наема, навремето бил нает от майката, а когато тя се върнала в родния си Залцбург, в него се нанесла дъщерята.

Едит имаше малка кола сеат, която паркираше на улицата пред апартамента, но на работа отиваше най-вече с обществения транспорт; без съмнение поради затрудненията с паркирането в центъра на града.

Чековете със заплатата показаха, че й плащат скъпернически — „стиснати копелдаци“, избухна агентът от Невиот, когато видя сумата, — а свидетелството й за раждане разкри, че е на трийсет и девет години — „а изглежда на петдесет“, отбеляза агентът.

В апартамента нямаше снимки на мъже, само една на майка й, друга на двете по време на ваканция край някакво езеро и една, която очевидно беше на покойния й баща в униформа на митничар.

Ако в живота й имаше място за мъж, то той сякаш беше Моцарт.

— Запалена е по операта и това е всичко — докладва на Барзилаи ръководителят на групата Невиот, след като апартаментът бе оставен точно както го намериха. — Има голяма сбирка от дългосвирещи плочи — все още не е сварила да си купи компактдискове — и все са опери. Сигурно харчи всичките си свободни пари за тях. Книги за операта, за композитори, певци и диригенти. Афиши от зимния репертоар на Виенската опера, макар че не може и да си помисли за билет…

— Няма мъж в живота й, така ли? — замисли се Барзилаи.

— Може да лапне по Павароти, стига да успееш да го привлечеш. Иначе просто забрави.

Но Барзилаи не пожела да забрави. Спомни си за един случай в Лондон, много отдавна — една чиновничка от Министерството на отбраната, модел на стара мома; сетне Съветите измъкнаха онзи зашеметяващ млад югославянин… дори съдията изпитваше съжаление към нея по време на процеса.

Същата вечер Барзилаи изпрати дълга шифрована телеграма до Тел Авив.

Към средата на декември струпването на коалиционната армия се превърна в огромна, неумолима приливна вълна от хора и стомана.

Триста хиляди мъже и жени от трийсет страни бяха разположени в поредици от линии през саудитската пустиня от брега на запад в протежение на повече от сто и петдесет километра.

От морето, в пристанищата на Джубаил, Дамам, Бахрейн, Доха, Абу Даби и Дубай пристигаха товарни кораби и изсипваха оръдия и танкове, гориво и запаси, храна и завивки, боеприпаси и резервни части.

От кейовете конвоите тръгваха на запад по Таплинския път, за да разположат огромни междинни бази, които един ден щяха да снабдяват настъпващата армия.

Един пилот на Торнадо от Табук, тръгнал на юг в привидна атака срещу иракската граница, каза на своите колеги от ескадрилата, че е летял над конвой камиони. При 800 километра в час му трябвали шест минути да стигне до края на колоната, който се намирал на осемдесет километра по-нататък, а камионите пътували едва ли не долепени един зад друг.

В междинната база Алфа, в един от секторите имало варели, наредени по три един върху друг, върху палети два на два метра, между тях имало място само колкото да мине един високоповдигач. Секторът бил четирийсет на четирийсет километра.

А това представлявало само горивото. В други сектори на Алфа били складирани снаряди, ракети, мини, сандъци с патрони за картечници, противотанкови бойни глави и гранати. В други държали храна и вода, машини и резервни части, акумулатори за танкове и походни работилници.

По онова време генерал Шварцкопф беше разположил коалиционните сили в онази част от пустинята, която се намира право на юг от Кувейт. Но Багдад нямаше как да знае, че преди да настъпи, американският генерал имаше намерение да изпрати допълнителни сили през Уади-ал-Батин, на още сто и шейсет километра на запад в пустинята, за да нахлуят в самия Ирак, насочвайки се право на север, а сетне на изток, като задачата им беше да обхванат фланга на Републиканската гвардия и да я унищожат.

На 13 декември Ракетите, 336-а ескадрила от Тактическото командване на военновъздушните сили на САЩ, напуснаха базата си в Тумраит в Оман и се преместиха в Ал Харз, в Саудитска Арабия. Това стана съгласно решение, взето на 1 декември.

Ал Харз беше „голо“ летище, изградено с писти за излитане и за рулиране, но без нищо друго. Нямаше контролна кула, хангари, работилници, помещения — една равна пустиня, пресечена с бетонни ленти.

Но това все пак беше летище. Със забележително прозрение саудитското правителство отдавна беше поръчало и изградило достатъчно въздушни бази, способни да подслонят въздушна армия, превишаваща по големина повече от пет пъти Кралските саудитски военновъздушни сили.

След 1 декември дойдоха американските строители. Само за трийсет дни беше изграден град от палатки, който бе в състояние да приюти пет хиляди души и пет ескадрили от изтребители.