Юмрукът на бога

При заповедта „Herein“* разсилният отвори вратата и въведе американския посетител, сетне се оттегли и я затвори зад себе си, връщайки се на бюрото си във фоайето.

[* „Влез“ (нем.). — Б.пр.]

Хер Волфганг Гемютлих стана от бюрото, стисна ръката на госта си, посочи му стола срещу себе си и се върна зад бюрото.

На немски думата „гемютлих“ означава „спокоен“, с нюанс на общителен. Едва ли бе възможно едно име така да не съответства на човека. Този Гемютлих беше мършав, малко над шестдесетте, облечен в сив костюм, със сива връзка и коса в същия цвят. От него се излъчваше сивота. В бледите му очи нямаше и намек за хумор, а приветствената му усмивка напомняше отвор в лицето на труп в морга.

Кабинетът беше в тон с аскетичността на своя обитател; тъмна ламперия по стените, дипломи по банково дело вместо картини и голямо, претрупано с орнаменти бюро, по което нямаше дори и намек за някакво безредие.

Волфганг Гемютлих очевидно не се занимаваше с банково дело за забавление; явно забавленията под каквато и да е форма не срещаха неговото одобрение. Банковото дело беше нещо сериозно; нещо повече, то беше самият му живот. Ако хер Гемютлих сериозно осъждаше нещо на този свят, то бе харченето на пари. Парите трябваше да се пестят, за предпочитане под егидата на Винклербанк. Изтеглянето на пари би могло да му причини сериозна криза от киселини, голям превод от Винклер в друга банка бе в състояние да му съсипе цялата седмица.

„Наблюдателят“ знаеше, че е там да гледа и да докладва. Основната му задача, вече изпълнена, беше да установи кой всъщност е Гемютлих, за да го покаже на екипа Ярид вън на улицата. Освен това търсеше някакъв сейф, в който биха могли да се съдържат подробности относно сметката на Йерихон, както и ключалки, резета, алармени системи — с две думи той беше там да огледа заведението за евентуално претръшкване.

Избягвайки да спомене въобще нещо конкретно за размера на сумите, които клиентът му би желал да прехвърли в Европа, но намеквайки за огромния им размер, той насочи разговора към сферата на сигурността и дискретността, осигурявани от Винклербанк. Хер Гемютлих с удоволствие обясни, че шифрованите сметки при Винклер са непроницаеми, дискретността — доведена до мания.

Само веднъж по време на разговора им ги прекъснаха. Отвори се една странична врата, и вътре се шмугна като мишка някаква жена, която носеше три писма за подпис. Гемютлих се навъси раздразнен.

— Казахте, че са важни, хер Гемютлих. Иначе… — рече жената. При втория оглед не беше толкова стара, колкото му се стори в началото, може би към четирийсетте. Опънатата назад коса, кокът, костюмът от туид, чорапите й от пресукан памук и ниските обувки създаваха впечатление за по-голяма възраст.

— Ja, ja, ja… — рече Гемютлих и протегна ръка за писмата. — Entschuldigung…* — обърна се към посетителя си той.

[* „Да, да, да…“, „Извинете…“ (нем.). — Б.пр.]

Двамата разговаряха на немски, след като се разбра, че Гемютлих говори английски с голямо запъване. Но „наблюдателят“ се изправи и леко се поклони на новодошлата с думите:

— Gr"uss Gott, Fraulein.* — Тя изглеждаше объркана. Гемютлих обикновено не ставаше при влизането на секретарка. Но жестът принуди Гемютлих да се покашля и да промърмори:

[* „Добър ден, госпожице.“ (нем.). — Б.пр.]

— А, да, ъъъ… частната ми секретарка, госпожица Харденберг.

„Наблюдателят“ отбеляза и това, докато сядаше на мястото си.

Когато си тръгна с уверенията, че може да предложи на своя клиент в Ню Йорк най-благоприятните условия за откриване на сметка от Винклербанк, режимът беше същият, както и на влизане. Портиерът бе извикан от преддверието и се появи на вратата. „Наблюдателят“ каза „довиждане“ и последва човека навън.

Заедно влязоха в малкия асансьор с решетка отпред, който потракваше, докато слизаше надолу. „Наблюдателят“ попита дали може да се отбие до мъжката тоалетна, преди да излезе. Портиерът се намръщи, сякаш докато пребивава във Винклербанк, човек не бива да изпитва физиологични нужди, но спря асансьора на мецанина. Близо до него той посочи дървена врата без надпис и „наблюдателят“ влезе вътре.

Помещението беше очевидно предназначено за чиновниците на банката от мъжки пол; вътре имаше писоар, кабинка, мивка, руло хартия за бърсане на ръцете и стенен шкаф. „Наблюдателят“ пусна чешмата и бързо огледа помещението. Запечатан прозорец с решетки, през който минаваха жиците на алармена система — възможно, но не и лесно. Проветрение с автоматичен вентилатор. В шкафа имаше метли, съдове, препарати за почистване и прахосмукачка. Следователно имаха чистачи. Но кога работеха те? Нощем или в края на седмицата? Ако можеше да се съди по досегашните му наблюдения, дори и чистачът вероятно работеше в кабинетите само под надзор. Очевидно за портиера или нощния пазач можеха „да се погрижат“, но не там беше работата. Заповедта на Коби Дрор беше съвсем ясна — да не се оставят каквито и да било следи.

Когато излезе от тоалетната, портиерът го чакаше. Забелязвайки недалеч от тях широките мраморни стъпала, водещи до фоайето на половин етаж под тях, „наблюдателят“ се усмихна, посочи ги и закрачи към тях, вместо да се качва на асансьора за толкова малко разстояние.

Портиерът подтичваше след него, изпрати го през фоайето до вратата и го пропусна да излезе. Той чу как месинговият език на самозаключващия се механизъм щракна зад него. Попита се как, ако портиерът е някъде по етажите, администраторката долу ще отвори на клиент или куриер?

В продължение на два часа той осведомява Гиди Барзилаи за вътрешните механизми на банката, доколкото бе успял да ги забележи, и докладът му не вдъхваше оптимизъм. Ръководителят на групата Невиот седеше и клатеше глава.

Можеха да проникнат с взлом, рече той. Никакъв проблем. Ще намерят алармената система и ще я неутрализират. Но що се отнася до това, да не оставят никаква следа, ще е ужасно трудно. Имаше нощен пазач, който вероятно обхождаше на определени интервали от време. А освен това какво ще търсят? Сейф? Къде? Какъв модел? Колко стар? С ключ или с шифър, или и с двете? Щяха да им трябват часове. И щеше да се наложи да обезвредят нощната охрана. Това би оставило следа. Дрор беше забранил да правят такова нещо.

На следващия ден „наблюдателят“ отлетя от Виена и се върна в Тел Авив. Същия следобед той разпозна в поредица от снимки Волфганг Гемютлих и, за всеки случай, фройлайн Харденберг. Когато си отиде, Барзилаи и ръководителят на групата Невиот останаха да се съвещават.

— Честно казано, Гиди, имам нужда от повече информация. Прекалено много са нещата, които все още не зная. Той сигурно държи документите, които ти трябват, в някакъв сейф. Къде? Зад ламперията? В пода? В стаята на секретарката? В специален трезор в мазето? За това ни е необходима вътрешна информация.

Барзилаи изръмжа. Много отдавна, още докато се подготвяха, един от инструкторите им каза: няма човек без слабо място. Намерете това място, натиснете нерва, той ще сътрудничи. На следващия ден всички от групите Ярид и Невиот започнаха усилено да наблюдават Волфганг Гемютлих.

Но вкиснатият виенчанин щеше да докаже, че инструкторът е грешал.

Стив Ланг и Чип Барбър бяха изправени пред голям проблем. В средата на ноември Йерихон бе дал първия си отговор на поставените му посредством тайника в Багдад въпроси. Цената му беше висока, но американското правителство преведе сумата във виенската банкова сметка, без да мърмори.