Затворник по рождение

Големия Ал открито показваше задоволството си от постигнатото и дори предложи да се яви като свидетел. По всичко личеше, че Ник ще се окаже прав и Дани ще бъде освободен.

26.

Клисарят чакаше сър Никълъс в канцеларията на храма. Поклони се едва забележимо, преди да придружи новия глава на семейството по пътеката към мястото, определено за него на първия ред. Паско и Дженкинс седнаха непосредствено зад него.

Ник извърна глава наляво, където на цели три реда от другата страна на пътеката, се бяха настанили останалите членове на семейството. Никой от тях не го удостои дори с поглед. Очевидно чичо му Хюго ги беше инструктирал да се правят, че той не съществува. Това обаче не попречи на Мънро да седне до него на първия ред. Отекнаха първите акорди на органа и свещеникът, придружен от военния капелан, поведе хора по пътеката с думите: „Господ е пастир мой“.

Дискантите се наредиха най-отпред, зад тях — тенорите и най-отзад — басите. След малко шестима униформени от „Камерън Хайлендърс“ внесоха ковчега и го положиха внимателно на поставката пред олтара. По време на службата бяха изпети всички любими химни на полковника. Завършиха с „Денят, който прати ни, Господи, угасна“. Ник сведе глава и се помоли за човека, който наистина вярваше във Всевишния, в Кралицата и в страната си.

Докато викарият произнасяше словото си в памет на покойния, Ник си спомни един от любимите изрази на баща си, който той неизменно повтаряше след погребение на някой свой колега: „Отецът беше доста щедър“.

Щом капеланът приключи с молитвите и свещеникът даде последна благословия на събралите се, енориашите, сред които бяха членовете на семейството, приятелите и представителите на военните, както и група местни жители, се събраха в двора на черквата за спускането на ковчега в гроба.

В този момент Ник за първи път забеляза един доста едър мъж, който трябва да бе около сто и двайсет килограма и никак не се вписваше в групата. Щом погледите им се срещнаха, мъжът се усмихна и Ник отговори със същото. Помъчи се да си спомни откъде го познава и се сети почти веднага: Вашингтон, на откриването на изложба в „Смитсониън“ в чест на осемдесетгодишнината на дядо му. Когато показаха и известната му колекция от пощенски марки. Само че не можеше да си спомни името му.

Спуснаха ковчега в ямата, изпълниха и последните ритуали и кланът Монкрийф се оттегли, без нито един от семейството да се приближи до сина на покойния и единствен негов наследник, ако не за друго, то поне да изкаже съболезнованията си. Един-двама от местните, които не зависеха от чичо му Хюго, се престрашиха и му стиснаха ръката. В това време старшият офицер, представител на полка, стоеше мирно и с вдигната за почест до челото ръка. Ник повдигна шапка в знак на благодарност.

Когато се отдалечи от гроба, забеляза, че Фрейзър Мънро разговаря с Дженкинс и Паско. Скоро адвокатът се отдели от тях и тръгна към него.

— Съгласиха се да ви отпуснат един час, за да обсъдим някои семейни проблеми, но отказват да ни оставят насаме. Така че аз ще пътувам с моята кола.

— Разбирам — отвърна Ник.

Благодари на капелана и се качи в полицейската кола. Миг по-късно Дженкинс и Паско се настаниха от двете му страни.

Докато колата потегляше, Ник хвърли поглед през прозореца и видя как едрият мъж пали пурата си.

— Хънсакър! — възкликна той. — Джийн Хънсакър.

— Искал си да се видим? — вместо поздрав започна Крейг.

— Свърши ми горивото — рече Лийч.

— Това, което ти доставих, би трябвало да стигне за поне шест месеца.

— Да, но един извратен шибаняк прибра всичко.

— В такъв случай най-добре да отидеш в библиотеката на затвора.

— Че защо точно там, господин Крейг?

— Вземи последния брой на „Правен преглед“, онзи дето е подвързан с кожа. В подвързията на гръбчето ще откриеш всичко, което ти е нужно. — Крейг затвори куфарчето си и се надигна да си върви.

— И още нещо — спря го Лийч.

— Какво? — с длан върху дръжката на вратата попита адвокатът.

— Приятелят на леля Мейси се е записал в програма за детокс.

— В такъв случай ще се наложи да го откажеш.

— Това може и да не реши вашия проблем.

Крейг се върна бавно обратно, но не седна.

— Накъде биеш?

— Едно птиче ми каза, че приятелят на леля Мейси е запял като канарче.

— Ами затвори му устата.

— Може да е вече късно.

— Не си играй с мен, Лийч, карай направо.

— Научих, че има запис.

Крейг се строполи на стола и се вторачи в затворника.

— Какво има на този запис?

— Пълни самопризнания… Имена, дати, места. — Лийч замълча, разбрал, че вече може да разчита на цялото внимание на адвоката. — Когато разбрах, че има и имена, ми стана ясно, че ми трябва среща с адвокат.

След известно мълчание Крейг каза:

— Мислиш ли, че можеш да се добереш до записа?

— На известна цена.

— Колко?

— Десет хиляди.

— Не е ли малко солено?

— Тия работи струват скъпо — спокойно заяви Лийч. — А и се обзалагам, че леля Мейси не разполага с план „Б“, така че май няма избор.

— Добре — кимна Крейг. — Но има и срок. Не го ли получа до трийсет и първи май, оставаш с празни ръце.

— И да не питам чие дело е насрочено за този ден, нали? — рече Лийч и се ухили злорадо.

— Изпълнението на завещанието на баща ви е поверено на нашата адвокатска кантора — започна Мънро, потропвайки с пръсти по бюрото си. — Подписано е в присъствие на мирови съдия и ще си позволя да ви посъветвам нещо: каквото и да е мнението ви за неговото съдържание, по-добре е да не го оспорвате.

— И през ум не би ми минало да се противопоставя на волята на баща си — отбеляза Ник.

— Разумно решение, сър Никълъс, ако ми позволите да отбележа. Все едно, имате право да знаете подробности от съдържанието. Тъй като времето ни притиска, ще си позволя да ви го преразкажа. — Изкашля се и продължи: — Цялото имущество на баща ви, с изключение на малки подаръци за членове на семейството, за взвода му и за някои местни благотворителни организации, минава в ръцете на чичо ви Хюго Монкрийф. На вас е оставил единствено титлата, която всъщност не е под негово разпореждане.

— Уверявам ви, господин Мънро, че това не е изненада за мен.

— Радвам се да го чуя и признавам, че изпитвам известно облекчение. Вашият дядо обаче — умен и съобразителен мъж, когото моят дядо е имал привилегията да представлява и съветва, е определил вас като единствен свой наследник на няколко имота. Баща ви направи постъпки да обезсили тези текстове, но съдът отхвърли молбата му. — Мънро се усмихна и се залови да прелиства документите на бюрото си. Най-сетне измъкна онова, което търсеше, и с доста доволен глас продължи: — Ще ви запозная само с онази част от завещанието на дядо ви, в която става дума за въпросните имоти. — Докато разлистваше документа, за да намери търсените параграфи, той намести очилата си с половинки стъкла на върха на носа си и бавно зачете: — „Оставям имението си в Шотландия, известно като «Дънброути Хол», както и жилището си в Лондон на своя внук Никълъс Алегзандър, който в момента служи с военните ни части в Косово. Разрешава се на сина ми Ангъс да се разпорежда пълноправно и по свое усмотрение с двата имота до своята смърт, когато те ще преминат в собственост на гореспоменатия ми внук.“