Затворник по рождение

Докато падаше на каменния под, един от надзирателите го сграбчи за косата и дръпна рязко главата му назад. За по-малко от трийсет секунди той беше закопчан и изхвърлен пред килията.

— Какво искате, шибани копелета? — изсъска Лийч, когато най-сетне успя да си поеме дъх.

— Отиваш в карцера — рече един от надзирателите. — Няма да видиш дневна светлина следващите трийсет дни. — И го повлече надолу по извитата метална стълба. Коленете на затворника се удряха във всяко стъпало.

— По какво обвинение?

— Доставка на дрога — отговори вторият надзирател.

Вече бяха навлезли в района с червените коридори, който всеки затворник мразеше да вижда.

— Никога не съм се друсал, шефе, и вие го знаете — протестираше Лийч.

— Говорим за „доставка“ — процеди третият надзирател, вече в мазето.

Четиримата спряха пред врата, на която не се виждаше никакъв надпис. Един от надзирателите избра от връзката си ключ, а другите двама държаха здраво затворника. Щом вратата се отвори, те го хвърлиха с главата напред в помещение, в сравнение с което обиталището му на горния етаж изглеждаше като стая в мотел. Съвсем тънък дюшек от конски косми лежеше в средата на каменния под, в стената бе завинтен стоманен умивалник, а тоалетната — също метална и зазидана в стената — беше без вода. Без чаршаф, само с едно одеяло, без възглавница и без огледало.

— Когато излезеш оттук, Лийч, ще откриеш, че месечната ти издръжка е секнала. Никой тук не вярва, че имаш леля Мейси.

Вратата се тръшна зад него.

— Поздравления — рече Бет, щом Дани я взе в прегръдките си. Той я погледна объркано. — Говоря за изпитите ти, глупчо. Взел си всичките с отличен, точно както Ник предсказа.

Дани се усмихна. Всичко това му се струваше толкова отдавна, макар че едва ли бяха минали и няколко месеца — цяла вечност, когато си зад решетките. Беше удържал обещанието си пред Бет и бе записал и три предмета за кандидатстване в колеж.

— Какво избра? — попита тя.

— Английски, математика и икономика — отвърна Дани. — Само че възникна един проблем. — Младата жена вдигна поглед разтревожено. — По-добър съм от Ник, та се налага да викат външен човек, а тя не може да идва повече от веднъж седмично.

— Тя? — подозрително сви устни Бет.

— Госпожица Ловет е прехвърлила шейсетте — разсмя се Дани, — пенсионерка е, но си разбира от работата. Каза, че ако успея и искам да кандидатствам, ще ми даде препоръка за Свободния университет. Имай предвид, че спечеля ли делото сега, няма да имам време за…

— Когато спечелиш делото — рече Бет, — ще продължиш с изпитите, защото иначе ще излезе, че госпожица Ловет и Ник са си загубили времето.

— Цял ден ще съм в сервиза, а и имам вече някои идеи как да се подобри работата, което ще вдигне малко и печалбата.

Бет се поколеба. Баща й я беше предупредил да не повдига въпроса.

— Сервизът не върви добре — сподели тя въпреки всичко. — Може да се каже, че е пред фалит.

— Защо?

— Без теб и Бърни клиентите започнаха да се отбиват по-често при Монти Хюз на отсрещния тротоар.

— Не се тревожи, скъпа. Всичко ще се промени като изляза оттук. Мислил съм и как да се преборим с Хюз. Той трябва да е вече към шейсет и пет, нали?

Бет се усмихна на оптимизма му.

— Да не би господин Редмейн да е намерил нови доказателства?

— Възможно е, но в момента не мога да говоря. — Дани хвърли поглед към камерата за наблюдение над главите им. — Един от приятелите на Крейг, който беше в бара с него онази вечер, е тук. — Той огледа надзирателите, наредени на балкона над залата за посещения. Големия Ал го беше предупредил, че умеят да четат по устните. — Няма да казвам името му.

— За какво е тук? — попита Бет.

— Не мога да ти кажа. Просто трябва да ми вярваш.

— Каза ли на господин Редмейн?

— Писах му миналата седмица. Много внимателно, естествено, защото шибаняците отварят писмата и четат всяка дума. Исках да кажа служителите.

— Служителите!? — изуми се Бет.

— Ник казва, че трябва да отвиквам от затворническия жаргон, ако искам да започна нов живот навън.

— Значи Ник вярва, че си невинен?

— Да, и не само той. И Големия Ал, и някои от служителите тук. Вече не сме сами, Бет. — Дани хвана ръката й.

— Кога излиза Ник? — попита Бет.

— След пет-шест месеца.

— Ще поддържате ли връзка?

— Ще се опитам, но той иска да замине за Шотландия, за да бъде учител.

— С радост ще се запозная с него. — Бет сложи длан на бузата му. — Май той ще се окаже истински авер.

— Приятел — поправи я автоматично Дани. — Покани ни дори на вечеря.

Кристи се олюля в опита си да стигне до баща си и се строполи на земята. Разплака се и Дани бързо я взе на ръце.

— Не ти обръщаме внимание, нали, мъниче?

— Подай ми я — протегна ръце Бет, защото детето не се успокояваше. — Ето нещо, на което Ник не е успял да те научи.

— Дори не бих го нарекъл съвпадение — рече Големия Ал, зарадван, че най-сетне може да размени няколко думи насаме с Ник. Дани беше отишъл да се изкъпе.

Ник спря да пише.

— Така ли?

— Лийч е в карцера от тази сутрин и още утре чакам Мортимър в болницата.

— Според теб Лийч е бил доставчик, така ли?

— Както ти казах, не мога да повярвам, че е съвпадение. Ръцете му треперят, но това е обичайно, когато започваш програма за детоксикация. Според доктора този път той наистина иска да се изчисти. Така или иначе много скоро ще разберем дали Лийч е замесен.

— Как? — попита Ник.

— След две-три седмици ще излезе от карцера. Ако Мортимър отново спре да идва в болницата, ще знаем, че той го снабдява.

— Значи имаме още две седмици, за да открием нужното доказателство — отбеляза Ник.

— Освен ако наистина е съвпадение.

— Не можем да поемем този риск — рече Ник. — Вземи касетофона на Дани и го разпитай при първа възможност.

— Разбрано, сър — удари токове Големия Ал. — Да кажа ли на Дани или да си трая?

— Ще му кажеш всичко, за да изпрати информацията на адвоката си. Три глави мислят по-добре от две.

— Колко му сече акълът според теб? — попита Големия Ал и се отпусна на леглото си.

— Повече, отколкото на мен — призна Ник. — Но не му го казвай, защото с малко късмет ще съм вън, преди сам да установи това.

— Може би няма да е зле вече да му кажем истината за нас?

— Рано е още — отсече Ник.

— Писма — съобщи надзирателят. — Две за Картрайт и едно за Монкрийф. — Подаде един плик на Дани, но той прочете името и го върна.

— Аз съм Картрайт. Той е Монкрийф.